Знакът на близнаците

Стоеше край прозореца в хотела и гледаше Манхатън. Би трябвало Ню Йорк да е заспал, но милионите светлини говореха за друго.

Бяха разговаряли няколко часа — не можеше да каже точно. По-скоро той беше говорил. Барбара слушаше и го караше да каже всичко.

Трябваше да направи толкова много неща, да преживее толкова много неща, преди отново да дойде на себе си.

Изведнъж — звукът беше ужасяващ — телефонът иззвъня. Той се обърна, болезнено усещащ обзелия го страх, и знаеше, че той е в очите му.

Барбара стана от стола си и отиде бавно до него. Улови лицето му с ръце.

— Не искам да говоря с никого. Не сега.

— Тогава не говори. Кажи да ти се обадят сутринта. Беше толкова просто. Истината.

Телефонът иззвъня отново. Той отиде до нощното шкафче и вдигна слушалката, сигурен в силата си.

— Адриан? Боже мой! Търсихме те в целия град. Някакъв полковник на име Таркингтън ни каза къде си.

Това беше един от адвокатите от групата на Невинс.

— Какво има?

— Най-после! Всичко, за което работихме, застава на мястото си. Градът е пощурял! Белият дом е в паника! Влязохме във връзка със сенатската комисия… И специален прокурор. Иначе не можем да постъпим.

— Имате ли конкретни доказателства?

— Повече от доказателства. Свидетели, признания! Крадците бягат, за да отърват кожите! Имаме работа, Фонтайн! С нас ли си? Трябва да действаме.

Адриан се замисли за миг и отговори: