Убежище

Най-накрая Дризт не издържа, повече не можеше да пренебрегва любопитството си към отряда, който го преследваше. Една мрачна нощ, докато наблюдаваше фигурите, бдящи над лагера, елфът разбра, че това любопитство може да му струва живота. Но вече бе твърдо късно да променя решението и намеренията си. Нуждите му го тласкаха натам към лагера на неговите преследвачи, към огъня, мержелеещ се на двайсетина метра от него.

Закачливият разговор между Чучулигата, Фрет и Габриел трогна душата на Дризт, въпреки че не разбираше думите им. Желанието му да влезе в лагера, обаче се изпари, когато забеляза Роди и злото му куче обикалящи из осветения от огъня кръг. Мрачният елф знаеше, че тези двамата никога не биха спрели, за да изслушат обясненията му.

Двама от членовете на отряда стояха на пост, единият беше елф, а другият — висок мъж. Дризт успя да се прокрадне незабелязан край човека. Беше се досетил правилно, че в мрака елфът ще вижда по-добре. Сега обаче, забравил всякаква предпазливост, той се запъти към другия край на лагера, към елфа, застанал на пост. През целият си живот Дризт бе срещал далечните си родственици от Повърхността само веднъж и то при ужасни обстоятелства. Тогава отряд от мрачни елфи, предвождани от него, бе нахлул сред една група веселящи се светли елфи и бе изклал всички, с изключение на едно малко момиченце, което Дризт успя да спаси. Подтикван от тези ужасни спомени, младият До’Урден изпитваше огромна нужда да види отново елф, жив и енергичен елф.

Келиндил усети чуждото присъствие, когато един малък кинжал изсвистя и едва не преряза тетивата на лъка му. Елфът се извърна на секундата и съзря лилавите очи на Дризт, застанал на няколко крачки от него.

Погледът на Келиндил блестеше в червено — ясен признак, че вижда Дризт в инфрачервения спектър. Мрачният елф кръстоса ръце пред гърдите си — този жест в земите на Подземния мрак означаваше мир.

— Най-накрая се срещнахме, тъмнокожи братовчеде — гневно прошепна Келиндил на езика на мрачните елфи, а светещите му очи злокобно се присвиха. Бърз като котка елфът извади изкусно изкования си меч, чието острие яростно блестеше с червен пламък.

Дризт беше смаян. Почувства се обнадежден, когато чу този елф да говори езика му, при това достатъчно тихо, за да не вдигне на крака целия лагер. Светлият елф беше висок колкото Дризт, с почти същите остри черти, но очите му бяха по-тесни, а русата му коса не бе толкова дълга и гъста, колкото бялата гъста коса на Дризт.

— Аз съм Дризт До’Урден — започна неуверено той.

— Името ти не ме интересува! — отвърна Келиндил. — Ти си мрачен елф. Нужно ми е да знам само това! Хайде, мрачни елфе. Ела и ми покажи кой е по-силен!

Дризт не беше извадил ятагана си и не възнамеряваше да го прави.

— Няма да се бия с теб… — гласът на младия До’Урден стихна в мига, в който осъзна, че думите му са безпомощни срещу силната омраза, която светлият елф изпитваше към него.