Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

— Мисля, че открих нашия човек — каза Микио Оками.

— Наистина ли? — полковник Денис Линеър вдигна глава от купищата документи, които затрупваха бюрото му. Напоследък почти не спеше, у дома се прибираше съвсем епизодично, сякаш къщата му беше хотел на рядко посещаван курорт.

— Да — кимна Оками. — Напълно подходящ, направо съвършен.

— Никой не е съвършен. Най-малкото пък един потенциален убиец.

Полковникът се облегна назад и започна да пълни лулата си. Оками нервно крачеше напред-назад из тясната, отрупана с книги стая. Лятото току-що беше започнало, но въздухът вече беше душен и горещ. Какво ли ще бъде през август, потръпна вътрешно той.

— Хайде да се поразходим — предложи полковникът, запали лулата и се изправи.

Токио представляваше мрачна картина на разрушения и пожари. Цели квартали бяха унищожени и трябваше да бъдат построени отново, много хора бяха убедени, че миналото на страната е окончателно погребано под развалините. Икономиката беше в плачевно състояние, инфлацията правеше живота почти непоносим, комунистите надигаха глава. Япония беше на прага на хаоса и дестабилизацията.

Полковникът си даваше ясна сметка, че времето им изтича. Генерал-майор Чарлс Уилоубай и неговите сътрудници бяха заети с разпитите на японските генерали, които спасиха от военен трибунал с единствената цел да ги превърнат в американски шпиони и да ги „обучават“ за ръководители на новосъздадената японска армия, която трябваше да играе ролята на щит срещу комунистическата зараза в района на Тихия океан.

Полковникът беше убеден, че този, в дълбоката си същност фашистки, план ще съсипе окончателно страната, бореща се за икономическа стабилност и достойно място в следвоенния свят. Кошмарът на ядрената заплаха беше единственият дипломатически лост в ръцете на американското правителство, доскорошният враг нямаше право на избор. Но една страна, която не може да предложи дори шепа ориз на своя народ, едва ли може да си позволи огромните разходи за превъоръжаване.

— Е, добре — промърмори най-сетне той. — Кое е гълъбчето?

— Токино Каеда. Заема ключов пост в клана Ямаучи, амбициозен и безскрупулен, любимец на Катцуодо Козо, който съвсем скоро го направи свой заместник — Оками спря пред една улична сергия и си купи пакетче бонбони. После тръгна напред, леко присви рамене и добави: — Амбициите му са огромни, това го прави достъпен и благонадежден… Жаждата за власт е по-силна от чувството за чест. Страхувам се, че това е същността на новия ред, който ни налагате…

— Да, светът окончателно се промени — продума замислено полковникът. — Жалко, че държава като вашата се оказа на страната на губещите… Но кой е виновен за това? — Завиха зад ъгъла и се насочиха към река Сумида. — Сега обаче не е време за обвинения. За да направим настоящето си сигурно, ние сме длъжни да гледаме в бъдещето. Аз съм убеден, че именно Тихоокеанският регион е бъдещият център на световната търговия. Тук, в пространството между Япония и Китай. Разполагаме с човешки потенциал и огромно желание — две неща, които могат да направят чудеса в областта на икономиката. Това е главната ни задача, Оками-сан. Да дадем шанс на Япония, да я възродим от пепелищата…