Сянката на вятъра

— Хей!

Минаха няколко секунди, без да получа отговор. Продължих да разлиствам книгата с поръчките.

Чух нечии бавни стъпки в дюкяна.

— Фермин? Татко?

Пак нямаше отговор. Стори ми се, че долових сподавен смях и затворих книгата. Може би някой клиент не бе забелязал табелата „Затворено“. Тъкмо се канех да го обслужа, когато чух шум от книги, падащи от рафтовете в книжарницата. Преглътнах с мъка. Грабнах един нож за отваряне на писма и бавно се приближих до вратата на задната стая. Не смеех да извикам отново. След малко пак чух стъпките — този път се отдалечаваха. Камбанката на вратата издрънча повторно и усетих лек повей откъм улицата. Надникнах в дюкяна. Нямаше никого. Изтичах до входната врата и здраво я залостих. Поех дълбоко въздух; чувствах се като глупак и страхливец. Канех се да вляза пак в задната стая, когато зърнах къс хартия върху тезгяха. Приближих се и видях, че е снимка, стар отпечатък от фотостудио, от онези, които на времето са се печатали върху дебел картон. Краищата й бяха обгорени, а опушеното изображение като че ли бе осеяно с отпечатъци от пръсти, изцапани със сгурия. Разгледах снимката под една лампа. На нея се виждаха двойка юноши, които гледаха усмихнато към камерата. Момчето, което наглед нямаше повече от седемнайсет или осемнайсет години, бе светлокосо и с изящни, аристократични черти. Девойката навярно бе с година или две по-малка от него. Беше бледа, с изваяно лице, обкръжено от къса черна коса, която подчертаваше погледа й — очарован, замаян от радост. Той бе обвил талията й с ръка, а тя като че ли му шепнеше нещо шеговито. От това изображение лъхаше някаква топлота, която ме накара да се усмихна, сякаш в лицата на тези двама непознати бях открил стари приятели. Зад тях се виждаше витрината на магазин, пълна с шапки, които отдавна вече не бяха на мода. Съсредоточих се върху двамата младежи. Дрехите им показваха, че снимката е направена най-малко преди двайсет и пет или трийсет години. Пълна със светлина и надежда, тя обещаваше неща, които съществуват само в очите, видели малко години. Пламъците бяха погълнали почти изцяло краищата на фотографията, но все още можеше да се различи едно строго лице зад онзи остарял тезгях, един призрачен силует, смътно очертан зад гравирания върху стъклената витрина надпис.