Буреносен фронт

А фотографът? Който обикаля около прозорците и прави снимки. Порових се в джоба на шлифера и открих празната кутийка от филмова лента. Това обясняваше поне откъде е дошла. Но защо някой ще се навърта наоколо и ще прави снимки на Виктор и приятелите му? Може би Моника е наела и частен детектив, без да ми каже. Или някой съсед, който иска да направи мръсни снимки? Няма начин да се разбере. Нова загадка.

Паркирах студебейкъра пред къщи и угасих мотора. Претеглих постигнатото тази вечер — загадки — много, резултати — никакви.

Разследването за Моника Селс беше довело до съпруг, който организира оргии в къщата край брега на езерото, след като е изхвърлен от работа, и се страхува да не бъде разкрит. Вероятно напреднал случай на мъжка менопауза. Моника не ми приличаше на жена, която би погледнала благосклонно на това — нито пък щеше да ме обвини в лъжа, ако й кажа истината. Но случаят поне заслужаваше още малко внимание — мога да му посветя още няколко часа и да изкарам още малко пари, преди да й представя сметката. Все още обаче не знаех цялата истина.

Опитът при Бианка бе довел до задънена улица заради Линда Рандал. Имах още въпроси към нея, но тя се бе затворила като банка в неделя. Не можех да представя нищо сигурно на Мърфи, за да може да продължи случая. По дяволите, налагаше се да направя проучването въпреки всичко. Може от него да излезе нещо полезно, някаква улика, която да помогне на мен и на полицията да открием убиеца.

А може и дракони да излетят от задника ми. Но трябваше да опитам.

Излязох от колата и се отправих към апартамента, за да поработя.

Мъжът ме беше дебнал зад кофите с боклук, които стояха до стълбите при входната врата. Бейзболната бухалка ме уцели зад ухото и ме повали почти напълно безчувствен в подножието на стълбите. Усетих стъпките му, но не можех да помръдна, когато той се спусна към мен.

Това пасваше на целия ден.

Той стъпи на врата ми. След това вдигна бухалката и тя просвистя, за да се стовари с пълна сила върху черепа ми.

Само дето пропусна целта си и удари асфалта на сантиметри от окото ми.

— Слушай, Дрезден — каза нападателят ми. Гласът му беше груб, тих и преднамерено заплашителен. — Имаш дълъг нос. И го навираш, където не трябва. Устата ти е голяма. Спри да говориш с хора, с които не бива. Или ние ще я затворим. — Направи мелодраматична пауза и добави: — Завинаги.

Стъпките му се отдалечиха от стълбите и заглъхнаха.

Останах да лежа известно време и единственото, което виждах, бяха стълбите пред мен. Мистър се появи отнякъде, вероятно привлечен от моето пъшкане, и започна да ближе носа ми.

Постепенно възвърнах подвижността си и успях да седна. Виеше ми се свят и ми се повръщаше. Мистър се отърка около мен и макар да усещаше, че нещо не е наред, започна да мърка. Успях да се надигна и да се задържа достатъчно дълго прав, за да отключа вратата на апартамента, да влезем вътре заедно с Мистър и да заключа отново след нас. Довлякох се до креслото в тъмнината и се отпуснах в него, издишвайки шумно.