Буреносен фронт

Свих разочаровано юмруци. Ако Линда Рандал няма информация за мен, бях попаднал в задънена улица. Бях я засегнал — втора жена за една и съща вечер. В серия си, Дрезден, въпреки че едната от тях не беше човешко същество.

— А защо — изплюх камъчето аз, преди даже да си помисля, — защо бяха нужни тези флиртаджийски номера?

Тя ме погледна и се усмихна. Усетих как се промени веднага и на преден план отново излезе чувствената й привлекателност, също както преди малко — но този път дори не се опита да прикрие погнусата, която изпитваше към себе си. Отклоних бързо погледа си от очите й, защото не исках да видя нищо повече, не изпитвах никакво желание да надникна в душата на Линда Рандал.

— Защото съм такава, господин Дрезден. Някои имат нужда от дрога, други от алкохол. А на мен ми трябва оргазъм. Секс. Страст. Пристрастена съм. Градът е пълен с такива като мен. — Тя погледна встрани. — Най-доброто нещо след любовта. Поддържа ме жива. А сега, моля да ме извините.

Отвори рязко вратата. Аз се дръпнах назад да й направя място и тя се запъти към задната част на колата — с дългите си крака и с дълги крачки — и отвори багажника.

От терминала излезе висока двойка — и двамата с очила, облечени в стилни сиви дрехи, които се приближиха към лимузината. Имаха вид на професионалисти — от онези, които имат солидна кариера, но нямат деца, за които да се грижат, с достатъчно пари и свободно време да поддържат добрия си вид — и да помпат мускули на гладиаторите. На рамото си той беше метнал пътна чанта, а в ръката си стискаше малко куфарче, докато тя не носеше нищо друго, освен папка за документи. Нямаха бижута, нито часовници, дори венчални халки. Странно.

Мъжът постави нещата, които носеше, в багажника и погледът му се плъзна от Линда към мен. Попита я тихо, за да не го чуя, но аз имам добър слух.

— Кой е този? — тонът му звучеше изкуствено и леко напрегнато.

— Един приятел, господин Бекитс. Едно време излизахме заедно — отговори тя.

Нови лъжи. Ставаше интересно.

Погледнах към жената, която вероятно беше госпожа Бекитс. Тя ми отвърна със спокойно изражение, лишено от всякаква емоция. В него имаше нещо призрачно. Виждал съм такива лица на кино — затворници, освободени от нацистките лагери след войната. Кухи, сковани, почти мъртви лица.

Линда отвори задната врата и господин и госпожа Бекитс се настаниха в колата. Госпожа Бекитс за миг погали Линда по кръста, жест, който ми се видя странен по отношение на член от персонала. Забелязах, че Линда потръпна, преди да затвори вратата. След това заобиколи колата и мина покрай мен.