Нощна звезда
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-971-6
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощна звезда». Краткое содержание книги:
Преобразената Хевън омагьосва съучениците си със своята мистична красота и се превръща в новата звезда в училището. Тя планира да отмъсти на Джуд и Евър за злополучната смърт на Роман, а новопридобитата й сила се оказва много по-голяма, отколкото всички предполагат.
Междувременно в Съмърленд Евър зърва кадри от предишния си живот на робиня в Юга и разбира, че Деймън крие тайни за тяхното общо минало — тайни, заради които се усъмнява, че любимият й векове наред си е служил с измама, за да я спечели. Дали Джуд не е истинската й любов — онзи, който вечно трябва да се бори за нея и не престава да я обича? Ако потърси близостта му, може би ще разбере…
Евър трябва да избира, ето защо се обръща към своята нощна звезда с молбата да й разкрие истината…
Дали помежду ни има някаква връзка?
Дали не ни е било писано да бъдем заедно, а Деймън да се е намесил нарочно?
Има само един начин да разбера.
Поемам дълбоко въздух, затварям очи и изчаквам устните му да се впият в моите.
Петнайсета глава
— Евър, моля те!
Пръстите му нежно докосват брадичката ми и ме принуждават да отворя очи и да го погледна.
Повдигам с нежелание клепачи и срещам очите му, чийто синьо-зелен цвят блести на фона на бронзовата му кожа, златистокафявите кичури, обграждащи лицето му като в рамка, и проблесващите му бели зъби.
— Толкова отдавна го искам… от толкова много години… Но първо трябва да знам…
Затаявам дъх. От устата му излизат думи, които изобщо не съм очаквала:
— Защо аз? И защо точно сега?
Отдръпвам се назад. Привличането, което допреди секунда изглеждаше неустоимо, започва бързо да топи.
— Дори не знам какво искаш да кажеш с това.
Пръстите ми се разтварят и малкото парченце плат пада на пода. Опитвам се да се отблъсна от него, но той стисва и двете ми ръце и не ме пуска.
— Какво стана? Какво се промени между теб и Деймън, та реши да опиташ с мен?
Поемам дълбоко въздух и се вглеждам в ръцете му и в преплетените ни пръсти. Китката му се намира точно върху гривната с кристална подкова, която Деймън ми подари на хиподрума. Този път наистина се отдръпвам. Дишането ми бавно възвръща нормалния си ритъм, а магията помежду ни постепенно губи силата си с всяка крачка, която правя.
Той обаче заслужава отговор, не мога да го оставя така. Накрая казвам:
— Открих нещо. — Поглеждам го крадешком и веднага отклонявам очи. — Нещо за миналото ни, което…
Преглъщам с усилие. Само няколко прости думи — защо ми е толкова трудно да ги изрека? Опитвам отново:
— Нещо, което е крил от мен в продължение на дълго, дълго време.
Джуд вдига към мен поглед, в който не личи никаква изненада. Неведнъж ми е споменавал за тайните, които крие Деймън. За неспособността му да печели честно битка, особено когато се бори за мен. В защита на Деймън мога да кажа единствено, че той никога не го е отричал. Всъщност гузната му съвест го тормозеше толкова много, че реши да се оттегли за известно време… така че да мога да избера на спокойствие един от двама им.
Както и направих.
И избрах него.
Но в моите очи съперничество никога не е имало.
От мига, в който срещнах Деймън, не можех да мисля за друг.
Ами ако съм сбъркала?
Ако през цялото време именно Джуд е бил мъжът за мен?
В крайна сметка, той винаги е бил наблизо, през всеки един от предишните ми животи… включително този, за който току-що научих. Но всеки път губи. Винаги го отхвърлям. Винаги той остава сам.
Ами ако не е трябвало да става така?
Ами ако просто съм била подведена, твърде запленена от очарованието на Деймън? Ако всеки път съм правила грешен избор?
Защо се срещаме отново и отново? Дали не ни се дава шанс да поправим нещата? И в крайна сметка да се съберем? Иначе какъв би бил смисълът на всичко това?
Вглеждам се в Джуд. Той е… хипнотизиращ. Не като Роман с лъскавата му, сякаш извадена от списание хубост, нито пък като Деймън — мургав и секси, който ме кара да се разтрепервам. Красотата на Джуд е спокойна и мечтателна. Той е от типа, който изглежда съвсем нормален на повърхността, но крие неподозирани дълбочини.
— Евър…
По лицето му личи, че се разкъсва между желанието да ме сграбчи и да ме целуне и необходимостта първо да поговорим.
— Евър, какво видя? Какво толкова ужасно си видяла, че реши да дойдеш при мен?
Дори само това, че осъзнава позицията си на вечния отхвърлен, ми къса сърцето.
Обръщам се и погледът ми пробягва по скамейките покрай стените, по дървения, на места изтъркан паркет, баскетболното игрище (мрежата на коша е скъсана от едната страна). Давам си време да се успокоя и да се отърся от обаянието му… да допусна здравия разум и съмненията, които имам към него.
Решавам да бъда пряма и твърда. Обръщам се и казвам с равен и овладян глас: