Нощен ездач
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Николова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нощен ездач». Краткое содержание книги:
— Подкрепям предложението — заяви Пърси Мън.
И то бе прието единодушно.
— Мен ако питате, добре сторихме, господа — отбеляза сенаторът, докато секретарят изготвяше декларацията. — Сдружението се бори за справедливост, но тя трябва да бъде постигната както си му е редът. Без излишно разпалване на страсти.
— Да не ви разправям колко ми трябва на мене, за да пламна — заяви Крисчън, без да адресира думите си към някого, и големите му зъби се жлътнаха в дружелюбна усмивка.
След петнайсетина минути въпросът очевидно бе забравен и след като Силс прочете декларацията, никой повече не заговори за това. Мън отново се сети за него едва късно вечерта, когато дамите си легнаха, а Крисчън започна да разправя какво знае за Бен Сълинс. Тъй или иначе, след като Силс, Бърдън и останалите си тръгнаха, никой вече не отвори дума за работа. Сестрата на сенатора, Лусил Крисчън и Мей слязоха от горния етаж и всички насядаха край огъня в дългата стая, през която се минаваше за библиотеката. Сенаторът започна да разказва вицове, от които всички се заливаха в смях, а той го правеше непринудено и с лекота, без изобщо да се стреми да става център на внимание. Мън обаче забеляза, че сестра му не само не се смее, но дори не се усмихва.
Тя седеше в малко кресло с подлакътници до камината като вдървена и изглеждаше някак самотна. Светлината в прозорците се стопяваше, наоколо гласовете не млъкваха, а погледът й блуждаеше нейде в пламъците. Ръцете й лежаха отпуснати с дланите надолу върху коленете, а те се очертаваха едри и ръбати под гънките на черната коприна. Но въпреки тази вглъбеност и липсата на интерес, от нея не се излъчваше нито пренебрежение, нито равнодушие. Пърси Мън реши, че тя по-скоро наподобява възрастен човек, седнал сред лудуващи деца. Веднъж, когато Мей я заговори, тя се наведе, защото очевидно не я беше чула, и попита: „Кажи, дете?“ Двете сякаш си допадаха.
Но когато същата вечер насядаха около масата и светлината падна точно върху лицето й, суровостта и огорчението се откроиха още по-ясно. Веждите й бяха скосени почти под прав ъгъл, скулите — високи, устата с големи, но стиснати волево бърни, а кокалестата й брадичка беше силно издадена напред. Носът някак наподобяваше орлов клюн. Очите й бяха хлътнали и имаха сиво-синкав цвят. Суровото й лице приличаше на гранитна скулптура, дялана, дялана и подир това захвърлена. Мън забеляза как костеливите й ръце с цвят на пръст улавяха приборите или вдигаха чашата и си припомни усещането, когато се ръкуваха сутринта.
След като приключиха с вечерята, те отново насядаха в продълговатата стая. Негърът влезе, за да сложи още дърва на огъня. Мъжете държаха чаши уиски и отпиваха на бавни пестеливи глътки. Хванала чаша портвайн, Лусил Крисчън шеговито се закани с глава на баща си, който току-що бе казал, че не разбира защо не обича да й викат Съки.
— Нямам нищо против името — отвърна тя, — стига обаче да го пазеше само за мен.
— Виждаш ли сега каква егоистка е, сенаторе — и Крисчън поклати глава към домакина.
Но тя отпи от виното и обясни:
— Не, ти наричаш тъй всяко животно из двора, а после и на мен така ми викаш! Кучета, крави, кобили, всички наред сме Съки. Все пак аз съм ти дъщеря.
— Добро си е името. Даже като се замисля, комай не се сещам за друго, дето така добре да приляга на жена. Винаги съм искал дъщеря ми да има най-доброто. Така де, още като се роди, рекох на жена си: „Щом искаш, кръщавай я Лусил, ама на мен тя толкоз ми харесва, че ще й викам Съки. Стига и занапред да хубавее!“
— Наред с петнайсетина птичаря и бог знае още колко хрътки!
— Егоистка си е, нали ти казах! — и Крисчън поклати унило глава. — Егоистка и себелюбка!
Синът на капитан Тод седеше на канапето до Пърси Мън. Леко наведен напред, с лакти, опрени на коленете, той наблюдаваше профила на Лусил Крисчън, като от време на време поглеждаше към съседа си и сякаш аха да му каже нещо. Мън реши, че е добро момче. Все още приличаше на капитана. И вероятно с времето приликата щеше да се засилва. У него нямаше и следа от способността на стария да се владее, нито пък от самоувереността му. Ала в крайна сметка знаеше ли човек какво щеше да излезе от момчето?
— Тази година свършвате, нали? — попита го Мън.
То изведнъж се изправи, обърна се към него и грейна от желание и стремеж да му се хареса.
— Да, сър, през юни. Ако не ми мине котка път — отвърна и може би щеше да каже още нещо, но се поколеба, а по лицето му плъзна руменина.