Градът на тайните

Пристигаме точно навреме. Валета в брокатени сака, черни панталони и боти с големи токи събират всички на едно място преди началото на лова. Двама слуги заглаждат с гребла широк, ограден от дървета път. В очите на конете се чете целеустременост. От ноздрите им се вие пара, а когато с нетърпеливо пръхтене ударят копита в земята, отеква тих тропот. Едно от животните отмята тревожно глава. Посягам към него и отпускам длан върху дългата му муцуна.

— Calma — прошепвам.

Точно в същия момент усещам нечия чужда ръка на рамото ми и подскачам стреснато. Точно до мен е застанал Джакомо. Поемам дъх рязко и дълбоко. Мирише на боя и ябълки. Усмихва се, облечен в меките си дрехи: черни памучни панталони, сандали, през които се показват пръстите на краката му.

— Здравейте — шепне той и аз се обръщам към него; лицето му е точно срещу моето.

— Вие сте тук? — проронвам. Трудно ми е да откъсна очи от лицето му, но трябва, в случай че някой ни наблюдава. — Искам да кажа, не го очаквах.

Джакомо потупва коня по гърба и издава кратко напевно цъкане, за да успокои животното.

— Възложиха ми да скицирам ловната група и вече съм закъснял. Има твърде много неща, които отвличат вниманието ми.

— Аз отвличащо вниманието нещо ли съм? — питам.

— Да, но желано.

— Благодаря за подаръка — прошепвам. — Беше мило от ваша страна, но…

Изведнъж си давам сметка, че стоим много близо един до друг. Той е дори по-висок, отколкото си го спомням. Виждам как баща ми хвърля погледи наоколо между две ръкостискания.

— Но какво? — пита ме Джакомо.

— Мисля, че ще е по-добре вече да не ми изпращате подобни неща. Баща ми няма да е доволен…

Видът му е съкрушен.

— Много добре, Лаура.

— Не че не ми хареса — добавям бързо. — Красиво е, само че…

— По-добре да вървя — казва художникът. Кима ми с глава и се отдръпва от мен, после се обръща и изчезва сред множеството слуги, благородници, конярчета и облечени в коприна дами. Гледам как свободната му бяла риза и черните му къдрици се развяват сред тълпата.

Ожесточено започвам да ровя в кадифената си чантичка, търся ветрилото си. Разтварям го пред пламналото си лице. То също е пурпурно, със сребърни нишки около всяко ребро от слонова кост. Развявам го, за да се разхладя.

От вратата на хижата излиза Карина, облечена в жълта рокля. Рафаело я държи за ръка и гостите се струпват около домакините. Мъжете пият вино от сребърни бокали. Някои от ловците вече са започнали да се мятат на конете. Разноцветни птици писукат пронизително, известявайки драматичното потегляне на ловната група. Баща ми изглежда малко нестабилен, когато задържа крак върху стремето. Може би ездаческите му способности са го напуснали. Виждам Паулина, застанала до един младеж, облечен в златисти тонове, който, ако се съди по сияещото лице, трябва да е Николо. Слугите си проправят път сред групичките гости, пълнят чаши, предлагат апетитни хапки и салфетки. Хрътките наблюдават с разпенени муцуни прогреса на ловците и вият, изпълнени с надежда.