Градът на тайните

— Ще трябва да започнеш да помагаш. Постарай се Паулина да те запознае с повече хора от своя кръг. Един човек ми каза, че ще се жени за сина на дожа.

— Да, татко. Двете с нея говорихме за това днес.

— И какви са новините? — пита той, като се навежда към мен, сякаш върху лицето ми има изписано нещо. Гласът му звучи размазано, дъхът му е кисел от виното.

— Каза ми за лова, който организират Рафаело и Карина.

Веднага съжалявам, че съм го споменала. Баща ми пресушава съдържанието на чашата си, после я запраща на пода. Тя се пръсва на парчета сред малката локвичка от остатъците от виното.

Виждам как Бианка ядосано поклаща глава. На вратата тихо се почуква и тя се измъква от стаята.

— Този проклет лов! — изкрещява баща ми. — Цяла Венеция ще е там, а ние не сме дори в списъка със зрителите! Знаеш, че миналата година двамата с Беатриче бяхме там, нали? Там тя срещна Винченцо за първи път. О, само да бях член на Великия съвет! Как се промени всичко! И ти! — той става, притиска юмруци към масата. — Ако не ти намеря друг съпруг, просто ще трябва да се върнеш обратно в манастира! Така че всичко зависи от теб — ако не можеш да си осигуриш мъж с помощта на Паулина, няма как да си позволя да те държа тук.

Думите му ме жилят, но съм прекалено уморена и е твърде късно, за да влизам в спор.

Бианка отново се появява на вратата на трапезарията.

— Извинете ме, господарю — казва тя. — Има съобщение за вас. Донесоха го по-рано. — Подава му бежов свитък. — Забравих да ви го дам…

Баща ми го взема и счупва восъчния печат.

Покана за лова. Имената на двама ни са изписани върху пергамента с черно мастило.

Баща ми скача, събаря стола си. Намръщената му гримаса е заменена от усмивка. Хваща ме за ръцете и ме завърта около себе си.

— Семейство Дела Скала все още е сила, с която се съобразяват! — смее се той. — Може би в крайна сметка не сме загубени.

Все едно че живея с двама различни мъже. В един момент е рязък, критичен, намръщен. В следващия е силно развълнуван, радостен, засмян. Не знам коя от двете версии е по-лошата.

Той посяга към бутилката вино, взема друга чаша от полицата на стената. Докато си сипва, Бианка ме вика с пръст.

— Тук в момента чака вестоносец — прошепва ми тя. — Именно това ме подсети за поканата. Вестта е за теб. Казва, че трябва лично да ти я предаде.

Кожата ми настръхва от вълнение. Вестоносец за мен? В този час? Връщам се на масата.

— Татко, много е късно. Мисля да си лягам.

Той вдига чаша към мен.

— Да, разбира се, прекрасно момиче. Скоро и аз ще направя същото.

Двете с Бианка бързо излизаме.

— Къде? Къде е той? — Дори не се опитвам да скрия задоволството, което се е надигнало в мен и избива на повърхността.