Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
Не вярваше вече в това. Никаква саможертва нямаше в това да бъдеш изоставен. Никаква храброст нямаше в това да не вършиш нищо. Независимо от истинската възраст беше толкова по-млад от нея. Млад по онзи безгрижен, безразсъден начин. Когато да мислиш, е нещо тежко, неприятно, докато се научиш просто да се отдръпваш от усилието и в същото време бушуват слепите чувства, едно убеждение след друго се извисяват на блестящия щит на истината. Или това, което минава за истина; а вече знаеше, че каквото и да е било, не беше истина. Самоувереност, войнствена стойка, всички онези пози на благочестивост — толкова детински изглеждаха сега, толкова жалки. „Можех да приема най-чистата истина. Все пак никой нямаше да ме послуша. Колкото по-стар ставаш, толкова по-дебели са стените ти. Нищо чудно, че младите са станали толкова цинични. Нищо чудно.“
О, тя още си стоеше там, тъмна фигура в спомените му, с блясъка на очите, с началото на усмивка, докато обръщаше гръб. И той не можеше да забрави нищо.
В този момент Чалис, изкачила се на върха на кулата на имението — онова призрачно джадроубско недоразумение, — пристъпи на покрива и пушливият вятър я блъсна в лицето. Държеше стъкленото кълбо, в което грееше пленената луна. Спря, вдигна поглед нагоре и се взря с почуда в разрушението, изпълнило една трета от небето.
Но го беше оставила с лоши навици. Ужасни. И те бяха продължили да оформят целия му живот. Кътър помнеше изражението на Ралик — стъписването и ужаса, — когато погледна към ножа, потънал в рамото му. Осъзнаването — да, Кътър беше творение на Апсалар, изцяло и докрай. Да, още един мъж беше изгубен.
По един горчив начин това, че луната се разпадаше, изглеждаше съвсем на място, но беше много трудно човек да намери забавление в този болезнен символ. Липсваше му твърдостта на Ралик, пластовете зараснала тъкан над раните, вкоравена като броня. И въпреки всичко, което му беше дала тя, Кътър не беше съвършеното й отражение. Не можеше да усмири болката, която усещаше вътре, последиците от нанасянето на убийство, от това, че представата за справедливост е станала противна като овесената каша на затворника. А тя не беше изпитвала тези неща.
Продължи напред.
Хрътките го познаваха, беше сигурен в това, и ако то означаваше нещо в тази нощ, нямаше причина да се бои от тях.
Тук-там по някой беглец пресичаше пътя му. Като разбягали се плъхове. Отчаяното търсене на укритие изпълваше умовете им и лицата, които пробягваха покрай него, изглеждаха лишени от всичко човешко. Оцеляването беше треска и правеше очите празни и бездушни като на изхвърлена на брега риба. Сърцето на Кътър се късаше, докато гледаше това.
„Това е моят град. Даруджистан. На Сините пламъци. Той не заслужава това.“
Не, не го плашеха Хрътките на Сянката. Той вече ги презираше. Опустошението, което нанасяха, беше безумно, неоправдана с нищо и безсмислена разруха. Не мислеше, че Котильон има каквото и да било общо с всичко това. Миришеше по-скоро на Сенкотрон, тази хаотичност, това жестоко безразличие. Беше пуснал зверовете да си играят. Сред кръв и натрошени кости. Сред пламъци и разрушени жилища. Целият този страх, цялата тази злочестина. За нищо.
Удобно или не, копието в ръката му все пак вдъхваше увереност. Само да се покажеше Сенкотрон пред очите му, щеше да намери къде да го забие това проклето нещо.
Там, в своя малък и съвършен свят, луната грееше чиста, непокътната. Имало беше време, съзнаваше Чалис, когато и тя самата бе като нея. Без петна, все още непревила гръб пред горчивия компромис, без да изпитва нужда да смени тази одрипавяла кожа, тези станали стъклени очи.
Жените и мъжете не се различават във важните неща. Идват на този свят с дарбите си, с предразположенията си, с лица и тела, привлекателни за другите или не. И всички трябва да се оправят с онова, което им е дадено, във всички аспекти на живота. И всеки от тях има възможности да избира. За някои, някои избори са по-лесни от други, когато изкушението да си желана не е самонадеяност, когато ти се подава ръка и изведнъж ти се струва, че ти се предлага най-лекият път. Тъй че нужно е само малко усилие, само една усмивка и бедра, които лесно се разтварят.
Но връщане нямаше. Тези петна не се измиваха. Луната грееше чиста и красива, но си оставаше пленена завинаги.
Тя се загледа нагоре в небето, видя късовете, въртящи се около бързо потъмняващото ядро. Инерцията като че ли се беше забавила и всъщност й се стори, че вижда парчета, които падат обратно, навътре, докато прахта се слягаше, превръщаше се сякаш в глава на копие, пронизало всичко, което бе останало от луната.