Дан на Хрътките

Животното е това, което е. Четирикрако, двукрако. Паниката ще впрегне толкова крайници, до колкото може да стигне, и още няколко отгоре. Паниката ще яхне колелетата на някоя талига и ще прогърми под зацапаните с тор копита. Паниката ще задращи в самите стени, докато по улиците една след друга притичват страховити Хрътки.

Нощният въздух вони и тази воня плющи в ноздрите като развети флагове на кораб, понесъл се над плитчини. Пушек и кръв, жлъч и пикня. Но най-вече кръв.

А след това дойдоха писъците. Закънтяха отвсякъде и толкова много секваха отведнъж или още по-смразяващо — затихваха в задушени хрипове. Майки никога досега не бяха чували толкова много умолителен рев! И кой би могъл да каже дали самият вол не ревеше за онова сладко виме, за надвисналия отгоре огромен мях с всичките му утешителни миризми и възсолена топлина? Майката, уви, отдавна беше пратена да тегли голямата талига оттатък и дори да можеше да дотича обратно при отчаяния зов на телето си, какво можеше да направи срещу Хрътка?

Не, това бягство трябваше да си остане самотно. За всеки и за всички. Вол, кон, куче, котка, мишка и плъх, гущер и мушица. И всякакви хора. Куцащи старци, старци, които никога в живота си не бяха куцали, но го правеха сега. Жени на всякаква възраст, с всякакъв ръст и нрав, които щяха да закуцат, стига това да можеше да им спечели нужното съчувствие. Но щом и самите покриви не предлагаха убежище, кой ще си прави труда да скача в тази талига, търкаляща се стремглаво в безумна паника по улицата? По-добре да грохнеш в безсилно поражение и само да попридърпаш с лъжовен свян роклята или каквото е там. Мъжете нека се насират от ужас — те бездруго никога не се къпят достатъчно.

Благородници бягаха позорно, плебеи тичаха все едно, че са им пораснали криле, крадци драсваха накъдето им видят очите и улични катили цивреха и се молеха за пощада, градски стражи бяха престанали да пазят каквото и да било в слепия си страх, войници бягаха презглава от всякакъв трясък на желязо, колкото им сили държат. Глупци, които нямаха нищо за губене, стояха най-невъзмутимо по местата си. Пройдохи и комарджии танцуваха, курви мамеха… а в един храм на Сянката апетитни млади послушнички пищяха и бягаха от пътя на врещящия маг, яхнал своето връхлитащо муле право през голямата олтарна зала, и кадилници хвърчаха след него из въздуха със змийския гърч на струите дим и глави с жарки въглени-очи в прещедро изобилие. По криволичещата диря на мулето крилати бок’арала врещяха пронизително и замерваха с храчки, сополи и космати курешки всяка побягнала женска по пътя си, а паяци извираха от отдавна занемарения дренаж за жертвената кръв в подножието на каменния олтар, същински врящ килим от тръпнещи крачета, лъскави коремчета, нашарени гърди и черни далхонийски очички — хиляди, не, десетки хиляди! И беше ли изобщо чудно, че Магът и мулето профучаха право през залата и през вратите в отсрещния край, които изригнаха и се разтвориха сякаш по собствена воля?