Дан на Хрътките

Бяха на двайсет и пет крачки зад Пътника. Виждаха скосената порта, извисяваща се над широката улица на сто крачки напред. Но воинът, след когото вървяха, беше забавил стъпките си. Имаше нещо — някой — в центъра на улицата пред Пътника. И смълчани тълпи от двете страни — тълпи, които се отдръпнаха, щом се появиха Хрътките; потрепериха и се отдръпнаха, но не побягнаха.

Нещо ги задържаше на място, нещо по-силно от страх.

Сеймар Дев усети хлъзналия се покрай тях натиск, като вятър, който помете покрай нея, завъртя се и се върна — право към коленичилия на улицата, който най-сетне се размърда.

Пътникът спря на шест крачки от непознатия и го загледа мълчаливо, докато той бавно се изправяше.

Тайст Андий.

Среброкос. В ръцете му — меч, от който са се проточили призрачни вериги… „Богове на бездната, о, не…“

Пътника заговори:

— Той каза, че ще застанеш на пътя ми. — Гласът му прокънтя като вълни, връхлитащи срещу тъмен бряг.

Сърцето на Сеймар Дев подскочи.

А Аномандър Рейк попита — и думите му бяха хладни, плътни и непоклатими.

— Какво още ти каза?

Пътника поклати глава.

— Къде е той? Усещам… близо е. Къде е?

„Не Котильон. Друг «той» този път. Онзи, когото Пътника търси. Когото търсеше през цялото време.“

— Да — каза Рейк. — Близо е.

В пушливото нощно небе се разнесе плясък. Тя погледна с тревога нагоре и видя Великите гарвани. Кацаха по ръбовете на покривите. Десетки, стотици, смълчани, освен тупането на въздуха под извитите криле. Сбираха се и се сбираха по сводестата порта и частите от стената от двете страни. Кацаха навсякъде… „Стига да е място, откъдето могат да виждат.“

— Тогава се отдръпни — заповяда Пътника.

— Не мога.

— Проклятие, Рейк, ти не си моят враг.

Синът на Тъмата кривна глава, получил сякаш похвала, неочакван дар.

— Рейк. Ти никога не си бил мой враг. Знаеш това. Дори когато империята…

— Зная, Дасем. Зная.

— Той каза, че това ще се случи. — Имаше отчаяние и примирение в тези думи.

Рейк не отвърна.

— Каза, че няма да отстъпиш — продължи Дасем.

— Да. Няма да отстъпя.

— Моля те, помогни ми, Рейк, помогни ми да разбера… защо?

— Не съм тук, за да ти помагам, Дасем Ълтър. — И Сеймар Дев долови искреното съжаление в това признание. Синът на Тъмата стисна длани около дългата дръжка на Драгнипур, наклони ефеса нагоре и надясно и бавно разтвори крака. — Ако толкова искаш Гуглата, ела и го вземи.

Дасем Ълтър — Първият меч на Малазанската империя — „който трябваше уж да е мъртъв. Сякаш Гуглата изобщо ще го поиска този“ — Дасем Ълтър, онзи, когото бяха познавали като Пътника, извади меча си от ножницата, вълнистото острие блесна като обгърнато от стопено сребро. Усещането на Сеймар Дев за надигаща се вълна лумна в ума й. „Две сили. Море и камък, море и камък.“

Зрителите от двете страни на улицата запяха тихо и монотонно.

Сеймар Дев зяпна изумена в този низ от лица, блесналите очи, устните, които се движеха в унисон. „Богове на Бездната, култът на Десемврий. Тези са поклонници на култа — и сега гледат своя бог.“