Прагът на вечността [bg]

Архиепископът прочете умиротворителна проповед за мира и любовта към отечеството. Макар папата да беше твърд, полското духовенство не беше единно в отношението си към Солидарност. Духовниците ненавиждаха комунизма, но авторитаризмът им беше вътрешно присъщ и бяха враждебно настроени към демокрацията. Някои духовници показваха геройска храброст срещу режима, но църковната йерархия искаше да замени една безбожна тирания с християнска тирания.

Не църквата обаче притесняваше Таня, нито пък другите сили, които се мъчеха да разединят движението. Много по-страшни бяха заплашителните маневри на съветския военноморски флот в Гданския залив и „сухопътните учения“ на сто хиляди червеноармейци на полската източна граница. Според статията на Данута в днешния брой на Трибуна люду, тази демонстрация на мускули беше в отговор на нарасналата американска агресия. Никой не се лъжеше. Съветският съюз искаше да покаже на всички, че е в положение да нахлуе, ако Солидарност се държи неправилно.

След службата деветстотинте делегати бяха отведени с автобуси в Гданския университет. Събранието щеше да се проведе в огромната спортна зала Оливия.

Всичко това беше особено провокативно. Кремъл мразеше Солидарност. Повече от десетилетие в съветския блок не се беше случвало нищо толкова опасно. Демократично избрани представители от цяла Полша се събираха, за да обсъждат и да вземат решения чрез гласуване, а Комунистическата партия нямаше никакъв контрол. Това беше Парламент във всяко едно отношение, освен по име. Можеше да се нарече революционен, ако самата дума не беше омърсена от болшевиките. Не беше чудно, че Съветският съюз е в треска.

В спортната зала имаше електронно табло за резултати. Когато Лех Валенса стана да говори, таблото светна с кръст и латинския девиз Polonia semper fidelis, „Полша винаги вярна“.

Таня излезе, отиде до колата си и включи радиото. Всички програми предаваха нормално. Съветският съюз още не беше нахлул.

Остатъкът от неделния ден мина без значителни драми. Чак във вторник Таня отново започна да се страхува.

Правителството беше публикувало законопроект за Работническото самоуправление, който даваше на работниците правото на глас при назначаването на управителните тела. Таня горчиво размишляваше как президентът Рейгън и за минута не би обмислил дали да даде такива права на американците. Дори и така законопроектът не беше достатъчно радикален за Солидарност, понеже не даваше на работниците правото да наемат и да уволняват. Затова от профсъюза предложиха национален референдум по въпроса.

Ленин сигурно се въртеше в мавзолея.

А по-лошото беше, че от Солидарност добавиха клауза, че ако правителството откаже референдум, профсъюзът ще го организира сам.

Таня отново усещаше пробождането на страха. Профсъюзът започваше да действа като водач — роля, запазена по правило за Комунистическата партия. Атеистите превземаха църквата. Съветският съюз никога нямаше да приеме това.