Мусаши

— Хванете го!

— Безсрамници!

— Това ми било самурай!

— Не може да хвърли Тадзаемон в рова и после да се измъкне!

Без да обръща внимание на подигравките и хулите, Мусаши се обърна към Шиндзо:

— Не си и помисляйте да се забърквате във вражда с тях. Бягайте! В случай като този това е единственото, което може да се направи. — След малко с усмивка добави: — Не е толкова лесно да ни настигнат при тази местност, а?

Минаваха през мястото, което по-късно щеше да стане познато като Ушигафучи и хълма Кудан. По онова време обаче всичко бе гъсто обрасло.

Докато се откъснат от преследвачите, лицето на Шиндзо стана мъртвешки бледо.

— Уморихте ли се? — попита загрижено Мусаши.

— Не… не съм толкова зле.

— Допускам, не ви се е харесало, че ги оставихме така да ни обиждат, без да им отвърнем.

— Е…

— Ха-ха! Помислете върху това спокойно и ще видите основанието. Има случаи, когато по-добре се чувстваш, след като си побягнал. Ето там има един поток. Изплакнете си устата и после ще ви заведа в дома на баща ви.

След няколко минути пред тях се показа гората около светилището Акаги Мьоджин. Къщата на господаря Ходжо бе точно под него.

— Надявам се да влезете да се запознаете с баща ми — покани го Шиндзо, щом стигнаха кирпичената стена, която обграждаше дома.

— Някой друг път. Починете си добре и се грижете за себе си.

С тези думи Мусаши си тръгна.

След тази случка името на Мусаши можеше твърде често да се чуе по улиците на Едо — много по-често, отколкото той самият би искал. Хората го наричаха „измамник“ и „най-голям от всички страхливци“, и заявяваха: „срамота… позор за самурайското съсловие. Ако страхливец като този е разгромил Йошиока в Киото, те трябва да са били безнадеждно слаби. Трябва да ги е предизвикал, понеже е знаел, че не могат да се защитят. И после, преди да дойде истинска опасност, сигурно е избягал. Този лицемер иска само да пробутва името си на хора, които не разбират от саблен бой.“ Не след дълго беше невъзможно да се намери и един човек, който с някоя дума да се застъпи за Мусаши.