Гай-джин

С един замах я разряза точно от мястото, където шията й се сливаше с тялото, през гръдния кош и сабята му излезе изпод мишницата й. Околните затаиха дъх до един със съзнанието, че са станали свидетели на събитие, което ще се предава от уста на уста през вековете и което доказва, че този мъж е достоен наследник на великия шогун и с право носи неговото име. Но всички бяха разтърсени при вида на толкова кръв. Абе се окопити пръв:

— Какво стана, господарю?

— Спечелих — сурово рече Йоши, докато оглеждаше раненото си рамо. По кимоното му избиваше кръв. Болеше го, а сърцето му сякаш щеше да се пръсне. — Намери лекар… тръгваме веднага.

Охраната се разтича да изпълни повелите му. Абе откъсна поглед от трупа на Сумомо. Койко стенеше и се гърчеше окаяно, впиваше нокти в татамите и ги разцепваше. Запъти се към нея, но Йоши го спря:

— Внимавай, глупако! И тя е участвала в заговора! — Абе предпазливо изрита ножа на Сумомо. — Обърни я по гръб!

Военачалникът го стори с крак.

Почти не се виждаше кръв. Шурикенът бе приковал кимоното към плътта на Койко и това бе спряло кръвотечението. Почти целият стоманен кръг бе се забил в тялото й. Като се изключат пристъпите на агонията, които на вълни изкривяваха лицето й, тя бе красива както винаги.

Йоши бе изпълнен с ненавист.

За първи път се озоваваше толкова близо до смъртта си. Предишното нападение беше нищо в сравнение с това. Сам не разбираше как е устоял на яростния и неочакван пристъп. На няколко пъти умишлено бе предизвикал съдбата и ужасът да си на ръба се оказа съвсем различен от очакванията му. „Този ужас би могъл да превърне всекиго в нищожество“ — мислеше си Йоши с намерението да насече Койко на парчета, вбесен, задето го е предала, или пък да я остави на мъките й.

Ръцете й безсилно се впиваха в гръдта й. Тя се опитваше да изтръгне оттам оръжието, което й причиняваше кошмарната болка. Но не можа. Прониза я конвулсия и това я изтощи. Отвори очи, видя Йоши да стои над нея, свали ръце от гърдите си и ги вдигна към главата си, та да оправи прическата си за него.

— Помогни ми, Тора-чан — изхлипа Койко. Думите излизаха от устата и едва разбираеми. — Моля те, помогниии… болиии…

— Кой те изпрати при мен? А нея? Кой?

— Помогни мини… о, моля, боли, боли… аз исках да спася… спася… — Гласът й заглъхна и тя отново се видя с ножа в ръка героично да изпълнява дълга си към него, беззащитния, видя се как се втурва да го предпази, да му предаде ножа, с който тя самата не умееше да борави, и да попречи на изменницата да го рани с летящата стомана, да я пресрещне вместо него и да му спаси живота, тъй че той да й благодари и да й прости. Не че бе се провинила в нещо — само му служеше, доставяше му удоволствие, обожаваше го…