Силата на сянката
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Силата на сянката». Краткое содержание книги:
Докато приятелите и враговете му заговорничат и събират сили, Лорд Дракон изучава текстовете на древни пророчества и се бори да овладее Силата, която е негова. Но всички знаят, че предстои война — война срещу Отстъпниците и всички, които се опълчат срещу Дракона. А затворът, държащ Тъмния, бавно, но неотменно губи силата си. В Последната битка, Ранд ал-Тор знае срещу кого трябва да се възправи.
Тук също се натъкна на малко тролокски станове, достатъчно само колкото да задържат селяните като в кошара. Изходът оттук бе много по-лесен, отколкото да се опитват да прехвърлят Бяла река с нейните безкрайни бързеи.
Продължи да тича на север, към Таренов сал на брега на Тарендрелле, която от дете се бе научил да нарича река Тарен. Високи тесни къщи, построени върху високи каменни основи, за да се предпазят от пролетните разливи на Тарен, когато започнеше да се топи снегът по склоновете на Мъгливите планини. Почти половината от тези основи крепяха само купчини пепел и обгорени греди. Тук фургони нямаше, нито признаци за някаква отбрана. И никакви тролокски лагери, доколкото можа да види. Навярно тук не бяха останали хора.
Край брега на реката стоеше масивен дървен кей с тежко провиснало въже през мудно течащата вода. Въжето минаваше през железните халки на сала, опрян до кея. Значи салът все още беше тук и все още можеше да се използва.
Един скок го отведе отвъд реката — коловози бяха прорязали брега и наоколо лежаха разхвърляни домакински вещи. Столове и огледала, скринове и дори няколко маси и лакиран гардероб с птици, изрязани на вратите, всички неща, които изпадналите в паника хора се бяха опитали да спасят, а после ги бяха изоставили, за да бягат по-бързо. Те щяха да пръснат мълвата за онова, което се бе случило тук, за това, което ставаше в Две реки. До този момент някои от тях вече трябваше да са стигнали до Бейрлон, на малко повече от сто мили на север, и със сигурност — до някои от фермите и селата по пътя между реката и Бейрлон. Мълвата трябваше да се е пръснала. След още месец тя можеше да стигне до Кемлин и до кралица Мургейз с нейната кралска гвардия и нейната власт да събере войски. Един месец, при повече късмет. И още един, за да стигнат дотук, ако Мургейз повярваше на слуха. Твърде късно за Емондово поле. Навярно твърде късно за цялата област на Две реки.
Но едва ли беше разумно да се допуска, че тролоците са позволили на някого да избяга. Или мърдраалите поне — тролоците сами по себе си действаха само за мига. Според него унищожаването на Таренов сал трябваше да е първата задача на Чезнещите, защото нямаше как да са сигурни, че в Бейрлон няма достатъчно войници, които да излязат срещу тях.
Той се наведе да вдигне някаква кукла с боядисано дървено личице и през въздуха, където допреди миг се намираха гърдите му, профуча стрела.
Перин скочи на стотина разкрача и се преви под един висок кожолист сред гъсти шубраци и заливани от пролетните наводнения дървета, увити с пълзящи диви лози.
Коляча. Перин бе опънал стрела на лъка си. Зачуди се дали сам я е сложил, или просто си го е помислил. Коляча.
Тъкмо се накани отново да скочи надалеч и се спря. Коляча трябваше да има груба представа къде е, а и дългият му отскок можеше да се проследи много лесно. Трябваше да остане неподвижен. На два пъти се беше подлъгвал да играе играта на другия и едва не беше загубил. Нека сега Коляча да заиграе неговата. И той зачака.
Гарвани закръжиха над дърветата — търсеха и зовяха със зловещия си грак. Той стоеше съвсем неподвижно, за да не се издаде: нито клонка не трябваше да изпращи. Само очите му се движеха и оглеждаха леса. Лек полъх довя до ноздрите му студена миризма, човешка и все пак не, и той се усмихна. Никакъв звук обаче освен гарванов грак: Коляча се промъкваше ловко. Какво друго бе забравил Коляча освен миризмите? Със сигурност нямаше да очаква Перин да остане на мястото си. Животните бягат от ловеца, дори и вълците.
Смътно движение, и само за миг над дънера на паднал бор се появи лице, на около петдесет крачки разстояние. Косите лъчи на слънцето го очертаха ясно. Тъмна коса и сини очи, лице изсечено като от камък, с остри черти, напомнящо лицето на Лан. Само дето в краткия миг Коляча на два пъти облиза устни; челото му се беше набръчкало, а очите му шареха. Лан не би си позволил да издаде тревогата си дори да се изправеше срещу хиляда тролоци. Само след миг лицето отново се скри. Гарваните се спуснаха и закръжиха, сякаш споделяйки безпокойството на Коляча, страхувайки се да се снишат под короните на дърветата.
Перин чакаше и се взираше застинал. Тишина. Само ледената миризма, подсказваща, че не е сам, и гарваните над главата му.