Мъглите на Авалон (Том 1)
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мъглите на Авалон (Том 1)». Краткое содержание книги:
— Довери ми се и ми се подчини — тя се изправи и тръгна безшумно към гората. Озърташе се, търсеше нещо… Какво ли? След малко попита, а гласът й прозвуча сякаш отдалеч, и не приличаше на нейния:
— Има ли лешникови храсти в тази гора, Аколон?
Той кимна и потъна след нея в гъсталаците. По това време на годината всичко вече се бе раззеленило и потънало в цвят. Дивите свине бяха изяли и последните жълъди; само тук-там по отъпканата миналогодишна шума се виждаха черупки. Но се виждаха и млади издънки, устремили върхове към светлината — нови дървета щяха да се издигнат тук, и гората никога нямаше да загине.
„Цвят, плод и семе. Всичко се връща, излиза на бял свят, расте, и отново предава земната си обвивка в ръцете на Великата майка. Но Тя, която непрестанно поддържа сама жизнените сили на природата, не би могла да го стори без Негова помощ — без Онзи, който препуска с елените напролет и опложда Утробата й със силата на лятното слънце“.
Застанала под лешниковия храст, Моргана хвърли поглед към Аколон. Съзнаваше, че този мъж е неин любим, избран от нея жрец, но е приел да бъде подложен на изпитание, в което дори тя не би могла да му помогне изцяло.
Лешниковата горичка, където стояха двамата, е била свещено място дълго преди из тези хълмове да се появят римляните, за да търсят калай и олово.
На края на горичката имаше малко езеро, а тъкмо до него се извисяваха три свещени дървета — върба, елша и лешников храст. Тяхното вълшебство бе също много старо — по-древно от вълшебството на дъба. По повърхността на езерото бяха нападали сухи листа и клонки, но водата бе съвсем бистра и тъмна, кафеникава, какъвто бе и цветът на гората. Моргана видя собственото си отражение, докато се навеждаше, за да загребе с шепа малко вода. С тази вода докосна челото и устните си. Отражението на лицето й трепна и започна да се променя. След миг вече се взираше в странните, дълбоки, тъмни очи на друга жена — жена от много по-стар свят. И докато продължаваше да гледа жената в очите, почувства, че я обзема ужас.
Незабелязано светът около тях се бе изменил. Моргана винаги бе вярвала, че в онзи странен, омагьосан свят може да се влезе само близо до границите на Авалон, но не и тук — сред отдалечените крепости на Северен Уелс. В същия миг някакъв глас прозвуча в съзнанието й: „Аз съм навсякъде — навсякъде, където лешниковият храст хвърля отражението си в свещено езеро, можеш да ме откриеш“. Моргана чу как Аколон си поема дълбоко дъх, обзет от удивление и страхопочитание. Обърна се и видя, че жената от царството на феите стои пред тях — мълчалива и царствена в смътно проблясващата си дреха с неопределим цвят. Челото й бе все така увенчано с корона от голи; ракитови клонки.
Кой проговори — Моргана или царицата на феите?
„Има и други изпитания… Не само да бягаш с елените…“ Внезапно отдалеч прокънтя зов на рог — призрачният му звук прониза тишината на лешниковата горичка — но бяха ли все още в лешниковата горичка? Сякаш в отговор на призивния звук на рога листата зашумоляха, излезе силен вятър, почти вихрушка. Клоните скърцаха и стенеха. Леден ужас скова тялото на Моргана. Имаше чувството, че дори кръвта във вените й замръзва.
„Той идва…“
Бавно, с нежелание, тя се извърна и видя, че не са сами. Там, на границата между двата свята, стоеше той…
Тя никога не попита Аколон какво е видял… Що се отнася до нея, тя видя само сянката на короната от еленови рога; червено-златистия отблясък на листата, с които бе украсена; златистите връхчета на пъпките в пролетната гора; тъмните му очи… Някога, много отдавна, тя бе лежала с него на също такъв килим от горски листа, но този път той не бе дошъл за нея… Моргана знаеше — този път тя, и дори самата Велика Богиня, трябваше да му сторят път. Стъпките му по листата бяха леки, но при все това продължаваха да вдигат ледени вихри. Ветровете се срещаха в горичката, брулеха косите на Моргана, повдигаха наметалото й и то плющеше около тялото и. Той беше висок и мрачен. Облеклото му изглеждаше богато и пищно, но понякога на Моргана й се струваше, че е покрит с горски листа, или дори, че тялото му не е покрито от никаква дреха и гладката му кожа проблясва в горския сумрак. Той вдигна едната си ръка в повелителен жест и Аколон тръгна бавно напред, стъпка по стъпка, като омагьосан… Тогава й се стори, че самият Аколон е коронясан с еленови рога, с наметка от есенни листа, облян от неземната светлина на царството на феите. Вихърът продължаваше да я блъска, да огъва тялото й, струваше й се, че всеки момент ще я откъсне от земята; около нея в горичката плуваха някакви лица и фигури, но тя ги виждаше неясно — изпитанието не бе за нея, а за мъжа, когото бе довела тук. Отново дочу викове и звуци на рог; ездачи препускаха из въздуха, повлечени и те от вихъра… Или може би този внезапен грохот, който се надигна в гората, бе копитата на техните коне — конете препускаха, препускаха, грохотът постепенно нарастваше, докато изтри всякаква мисъл от съзнанието й… Аколон вече не стоеше редом с нея. Тя се бе вкопчила в лешниковия храст, беше скрила лицето си. Нямаше да види нищо, нямаше нищо да узнае — не бе й отредено да знае как точно щеше да бъде посветен Аколон — не бе в нейна власт да знае, не тя щеше да му даде силата. Тя само бе призовала Рогатия бог със силата на Великата богиня… Но той бе отвел Аколон в селения, където тя нямаше право да го последва.