Крадецът на закуски [bg]

Ливия отиде веднага да си легне, отвеждайки със себе си и детето. Монталбано обаче остана да чака информационната емисия в полунощ. Николо изпълни своето задължение, като показа снимката възможно по-дълго. Когато приключи с емисията, комисарят му се обади, за да му благодари:

— Можеш ли да ми направиш и една друга услуга?

— Почти съм на път вече да поискам да ми плащаш абонамент за тях. Какво искаш?

— Може ли да покажеш отново материала утре в информационната емисия в един часа? Знаеш ли, мисля си, че в този късен час малцина са го видели.

— На вашите заповеди.

Отиде в спалнята, откъсна Франсоа от прегръдката на Ливия, взе на ръце момченцето, занесе го в трапезарията и го сложи да спи на дивана, който Ливия вече беше приготвила. Взе си душ и се напъха в леглото. Ливия, дори спяща, го усети до себе си и се доближи с гръб, но с цялото си тяло към него. В просъница, в тази приятна ничия земя между селото на сънищата и градът на съзнанието, винаги й харесваше да прави така. Този път обаче веднага щом Монталбано започна да я гали, бързо се отдръпна.

— Не. Франсоа може да се събуди.

За миг Монталбано се вцепени, защото не беше сложил в сметката тази страна на семейните радости.

Изправи се, така или иначе, сънят му беше преминал. Докато се връщаха към Маринела, си беше наумил да направи нещо. Сега си го спомни.

— Валенте? Монталбано съм. Извини ме за часа и затова че те безпокоя вкъщи. Трябва да те видя, крайно ми е належащо. Ако утре сутринта към десет часа дойда при теб в Мадзара, добре ли ще е?

— Разбира се. Можеш ли да ми кажеш нещо предварително…

— Става въпрос за една заплетена и объркана история. Напредвам в нея с предположения. Отнася се и за онзи тунизиец, когото простреляха.

— Бен Дхахаб.

— Ето, колкото да има с какво да започнем, казвал се е Ахмед Муса.

— Мамка му!

— Точно така.