Крадецът на закуски [bg]

Катарела стоеше на пост и като видя, че в този час се появява новообразуваната фамилия, и забелязвайки изражението на началника си, се изплаши и застана мирно:

— Комисерийо, всичко е спокойно, пълен покой е тук.

— Но в Чечня — не.

Извади от чекмеджето снимките, които беше избрал от останалите на Карима, взе една от тях и я подаде на детето. То, без да каже нищо, я поднесе към устните си и целуна изображението на майка си.

Ливия едва удържа изхлипването си. Нямаше нужда да му задава въпроси, така или иначе, приликата между показания по телевизията мъж и този с униформата от снимката на Карима беше очевидна. Но комисарят въпреки това попита:

— Това твоят вуйчо ли е?

— Да.

— Как се казва? — правейки си автокомплимент за своя френски на турист, който минава покрай Айфеловата кула или „Мулен руж“.

— Ахмед — каза момченцето.

— Само Ахмед ли?

— А, не. Ахмед Муса.

— А майка ти? Как се казва?

— Карима Муса — каза Франсоа, повдигайки рамене и смеейки се заради баналността на въпроса му.

Монталбано си изкара яда на Ливия, която не очакваше такава яростна атака от негова страна:

— И какво, по дяволите! Стоиш с детето ден и нощ, играеш си с него, учиш го на дама и да не го попиташ как се казва! Беше достатъчно само да го попиташ, нали? А онзи другият лайнар, Мими! Големият детектив! Носи кофичка, лопатка, формички, сладкишчета, вместо да говори с детето, говори само с теб!

Ливия не реагира и Монталбано незабавно се изчерви и се засрами за изблика си.

— Извинявай, Ливия, но съм изнервен.

— Виждам.

— Накарай го да ти каже дали някога е виждал лично този негов вуйчо, и по-специално напоследък.

Поговориха си на снижен глас, а после Ливия обясни, че наскоро не го бил виждал, но когато Франсоа бил на три години, майка му го завела в Тунис и се срещнал с вуйчо си, който бил с други мъже. Но спомените му бяха объркани и разказваше за преживяването си само защото за него бил слушал от майка си.