Ароматът на нощта [bg]

— Вие каква кола имате? — науми си да го попита комисарят.

— Аз? Та аз дори нямам книжка.

Разочарованият Монталбано си помисли, че и тази нощ е пропиляна и чедото пак е женско. Учителят Томазино беше луд човек, който вижда несъществуващи неща, но когато виждаше съществуващите, пък си ги натъкмяваше по свой начин. Вятърът беше станал още по-студен, а небето вече беше покрито с облаци. Защо ли си губеше времето в това уединено място? Учителят обаче, изглежда, по някакъв начин усети разочарованието на комисаря.

— Вижте, комисарю, имам една мания.

О, боже, още една? Монталбано се разтревожи. Ами ако този изпаднеше в криза и започнеше да крещи, че вижда лично Луцифер, как трябваше да се държи с него? Да се направи, че не забелязва нищо, или да се качи на колата си и да избяга?

— Манията ми — продължи Томазино — е свързана с автомобилите. Абониран съм за италиански и чуждестранни списания, които са специализирани в тази област. Бих могъл да участвам в телевизионно състезание на същата тема и съм убеден, че ще победя.

— Имаше ли някого вътре в колата? — попита комисарят, примирил се вече с факта, че учителят е напълно непредвидим.

— Вижте, идвайки насам, за известно време можах да наблюдавам колата отстрани. Едва след като се доближих, ми беше възможно да различа дали в купето има човешки фигури. Не забелязах никого. Може би онези, които са били в колата, като са видели приближаваща се сянка, са се навели надолу. Минах покрай тях, без да се обръщам.

— Чухте ли след това моторът на колата да заработи?

— Не. Струва ми се обаче, повтарям — струва ми се, че багажникът й беше отворен.

— И нямаше никого пред него?

— Никого.

На Монталбано му хрумна една идея, която беше толкова проста, че почти се засрами от нея.

— Учителю, ако обичате, бихте ли се отдалечили на около трийсетина крачки и след това да се върнете към колата ми по пътя, по който сте вървели миналата нощ?

— Разбира се — каза Томазино. — Харесва ми да ходя.

Докато учителят се отдалечаваше, Монталбано отвори багажника на колата си и след това приклекна зад едната й страна, повдигайки глава толкова, че да може да вижда през прозорците на задната врата Томазино, който, след като направи трийсетина крачки, се обърна и тръгна обратно. Тогава Монталбано наведе глава и се прикри напълно. Когато пресметна, че онзи вече е стигнал до предницата на колата, все така клекнал се придвижи и застана пред багажника. Докато се прикриваше още малко, за да стигне до другата страна на колата, разбра, че учителят вече е подминал. Предпазливостта се оказа ненужна, защото Томазино беше казал, че изобщо не се е обръщал назад. В този момент се изправи на крака.

— Учителю, достатъчно, благодаря ви.

Томазино го погледна учудено.

— Къде се бяхте скрили? Видях, че багажникът е отворен, но колата празна, а вас никакъв ви нямаше.

— Идвали сте оттам, а Гаргано, виждайки сянката ви…