Ароматът на нощта [bg]

1

Капакът на отворения прозорец толкова силно се блъсна в стената, че Монталбано, който точно в този момент сънуваше, че участва в престрелка, го взе за картечен откос. Събуди се внезапно, плувнал в пот, и на мига усети, че се е вкочанил от студ. Стана, ругаейки, и се втурна да затвори прозореца. Севернякът — леден и силен, така духаше, че вместо да съживи както обикновено утринните багри, този път ги отнасяше, изтривайки ги наполовина, и от тях оставаха охреночервеникавите им оттенъци, или по-скоро някакви бледи следи, като онези в акварелна рисунка, правена от аматьор художник по време на волната му неделна разходка. Очевидно лятото, изпаднало в агония от няколко дни, беше решило през нощта окончателно да предаде богу дух, за да направи място на следващия сезон, какъвто би трябвало да е есента. Би трябвало, защото начинът, по който есента настъпваше, напомняше повече за студена зима.

Връщайки се към леглото, Монталбано изпадна в носталгия по изчезналите полусезони. Какво се случи с тях? Повлечени от все по-забързания ритъм на човешкото съществуване, може би и те се бяха приспособили към него — усетили, че са само някакъв промеждутък, и бяха изчезнали, защото няма място за тях в това все по-лудешко препускане, което усърдно се подхранва от глаголи като раждам се, ям, уча, чукам, произвеждам, прехвърлям каналите с дистанционното, купувам, продавам, умирам. Безбройни глаголи, но с продължителност на наносекунда или миг. Съществували ли са времена, в които е имало и други глаголи? Мисля, съзерцавам, слушам, а защо не и безделнича, дремя, блуждая? Почти със сълзи на очи си спомни за дрехите от полусезоните и шлифера на баща си. А това го подсети, че за да отиде в полицейското управление, трябва да се облече със зимни дрехи. Набра кураж, стана от леглото и отвори крилото на гардероба, където се намираха дебелите му облекла. Миризмата от огромното количество нафталин го връхлетя изневиделица. Най-напред усети липса на въздух, след това очите му се насълзиха, а после се разкиха. Кихна дванайсет пъти един след друг, като носът му потече, зави му се свят и започна да чувства все по-изтръпнал гръдния си кош. Беше забравил, че домашната му помощница Аделина открай време водеше лична война с молците, като използваше всички позволени и непозволени средства срещу тях, но винаги излизаше от тази битка неизбежно разгромена. Комисарят се отказа. Затвори гардероба и отиде да си вземе дебел пуловер от скрина със седемте чекмеджета. Може би и тук Аделина беше използвала задушливи газове, но този път Монталбано беше подготвен и се предпази, задържайки дъха си. Отиде на верандата и разгъна пуловера върху масичката, за да се измирише малко вонята. Когато се върна, след като се изми, избръсна и облече, пуловера вече го нямаше. Точно този, най-новия, който Ливия му беше донесла от Лондон! Ами сега, как щеше да й обясни, че някой кучи син е минал, не е устоял на изкушението, протегнал е ръка и чао, пуловер? Представи си дословно диалога с годеницата си.