Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

— Много присърце вземаш моя успех! — забеляза Жилбер.

— Да — каза Жан-Марк. — Заклел съм се да издържиш матурата.

— Не ти ли отнемам много време с тия уроци?

— Така ли мислиш?

— Има толкова много за зубрене през четвъртата година по право!… Какво мислиш да правиш след лисанса?

— Докторат. Но в същото време искам да работя в някоя адвокатска кантора.

— При баща ти?

Жан-Марк изтръпна. Осведомен ли беше Жилбер от Валери? Не! Вероятно нищо не знае.

— Скаран съм с баща ми — каза той. — Не го виждам вече.

— Аз също — каза Жилбер — никога не виждам баща ми, но не съм скаран с него. Той не иска да знае за мене и аз за него. Всъщност човек може много добре да се чувствува без родителите си, не намираш ли?

— Да — отговори Жан-Марк.

И машинално отправи очи към ъгъла на масата, където в метална рамка бдеше фотографията на една млада руса жена. Жилбер проследи погледа му и каза:

— Майка ми.

— Красива е — каза Жан-Марк смутено.

— Намираш ли? Тази снимка уби в мене всички спомени. Не мога вече да си представя майка си, освен неподвижна, няма, с бяла кожа и черни устни, или пък виждам отново нещастието.

— Бил си много малък.

— Спомням си го все пак. Все по-точно, колкото годините се изнизват! Знаеш ли кое най-много ме ужаси след удара? Майка ми беше изхвърлена от колата. Просната върху насипа, полата й бе преметната върху лицето й. Беше разголена. Притеснявах се заради хората, които се струпваха около нея. Последната картина, която съм запазил от майка ми, са разкрачените й крака и бельото.

Той направи нервна гримаса и завърши:

— Навярно имам голямо доверие в тебе, за да ти разказвам всичко това!

Прислужничката влезе, за да прибере подноса.

— Да се върнем към електромагнитната индукция — каза Жан-Марк. — Повтори ми закона на Ленц.

Жилбер се отпусна върху облегалото на стола. Лицето му беше странно, с хлътнали слепоочия и премрежени клепачи. Жан-Марк го оприличи на рус виетнамец.

— „Посоката на електрическия ток, получен по индукция, зависи от магнитното поле…“ — започна Жилбер.

И като вдигна пръст, прибави:

— „Бръмбарът трепери при тия нечувани думи“.

Този път Жан-Марк си забрани да се засмее: не трябваше урокът да се изражда в шега. С най-сериозен вид той започна да изрежда обяснения, които бяха скучни и на самия него. Жилбер въздишаше, пуфтеше, мърмореше: „Да, да! Разбирам!“, и навярно почти не разбираше. Жан-Марк се чувствуваше отмалял. Горещият и ароматен чай, портокаловият конфитюр, сухата топлина на радиаторите приспиваха умствените способности. Чувствуваше се толкова добре в този кабинет, отрупан с книги, че би прекарал в него всичките си дни. В шест часа и половина Жилбер затвори тетрадката си с категоричен жест. Запалиха цигари и запушиха един срещу друг, щастливи и двамата, че бяха приключили с науките.