Шестото покварено дете [bg]

– Само аз съм – отвърнах аз. – Къде си?

Отначало не каза нищо, но я чух да се размърдва. Нещо меко се посипа върху мен отгоре – прах или пудра.

– Отляво на теб има стълба. Аз съм в плевника.

Над мен разцъфна светлинка. Призрачно трептящо пламъче, което се разля из вътрешността на хамбара.

– Побързай, преди някой да е видял светлината.

Забелязах стълбата към плевника на около дузина крачки от мястото, където бях застанал. Не изглеждаше много стабилна, но ме издържа. Изкачих се три метра нагоре и се покатерих на платформата. Под ръцете и коленете ми хрущяха сухи сламки. Подът изглеждаше невъзможно далечен там долу.

Кацнала върху една стара дървена щайга, в далечния ъгъл гореше малка, покрита с петна газена лампа. Либи се бе сгушила встрани, опряла гръб о стената. Главата ѝ бе точно толкова извърната, за да ме наблюдава. Не можех да я видя като хората; сенките се скупчваха плътно около нея като дебело одеяло, осветено отзад от лампата. О, колко ми се искаше да я видя! Желанието да я видя караше кожата ми изтръпва.

– Побързай, гася светлината.

Изправих се и тръгнах към нея. Бях на половината път, когато духна лампата. Дори в настъпилия непрогледен мрак можех да чуя дишането ѝ и се запътих по посока на звука. Седнах достатъчно близо до нея, за да почувствам топлината на тялото ѝ.

„Прекалено близко“, помислих си. Ще се отдръпне.

Не се отдръпна.

Преборих се с изкушението да се преместя още по-близо.

– Ти беше в Камдън – каза тя тихо. – Видях те там.

– Ти също.

Много тъпо прозвуча, знам, но просто ми се изплъзна. Бях нервен. Чувствах се тъп, понеже никога не се изнервях – около майка ми, баща ми, госпожа Картър… въобще около никого. Само че сега определено бях изнервен. И част от мен се радваше, че баща ми не е тук, за да ме види. Не съм сигурен какво би сторил на някой, който ме кара да се чувствам изнервен. Имах няколко идеи и всяка ме разтреперваше.

– Студено ли ти е?

– Малко – отвърнах, въпреки че ми беше добре.

Върху краката ѝ бе метнато одеяло. Тя разпъна едно от ъгълчетата му върху мен. Одеялото беше плесенясало, старо и вероятно мръсно от годините престой в плевника, само че не ми пукаше. Нещо в това, че Либи е до мен, караше всичко да изглежда наред.

Очите ми започваха да свикват с тъмното, подпомагани от лунната светлина, и купчината мрак до мен бавно придоби очертанията на Либи – отначало груби, после малко по-ясни. Едното ѝ око беше насинено. Още един белег до слепоочието. Трети около врата ѝ, сякаш някой я беше душил. Още няколко на дясната ѝ ръка, други на…

Тя извърна глава и сведе поглед.

– Съжалявам. Не исках да те карам да се чувстваш неудобно.

– Няма проблем. И аз на твое място сигурно също бих зяпала.

– Болеше ли?

– Много. Но минава с времето.

Либи носеше медальон, окачен на златна верижка на врата ѝ, който слабо блещукаше.

– Злополука ли претърпя, или някой ти причини това?