Истанбулска загадка [bg]

— Ако се нуждаете от още помощ, изпратете ми имейл от Англия — предложи Абдал и ми стисна ръката.

После изчезна, а аз останах сам с туристите. Вървях бързо по мозаечния мраморен под. Дневната горещина, макар и далеч от слънцето, падаше като тежък воал… Затрудняваше мисленето. А аз определено трябваше да помисля, за да преценя какво да предприема по-нататък.

Едно беше сигурно: в Оксфорд нямаше да искат и да чуят за свещената геометрия. Алек трябваше да събира дигитални образи, не суеверия. Но какво подразни Абдал толкова много?

Връхлетя ме странно усещане. Надушвах, макар и слабо, миризмата на смърт от скритата пещера на отец Григорий, сякаш беше полепнала по мен. Отвън спрях при един търговец и си купих бутилка вода.

После се изправих под блестящото слънце, а през широкото открито пространство пред „Света София“ се издигаха минаретата и гигантският купол на Синята джамия — четиристотингодишния огледален образ на „Света София“. Изглежда, я бяха проектирали, за да демонстрират, че ислямът може да се равнява по великолепие с всяка християнска сграда.

В този миг някой ме извика:

— Мистър Шон!

Огледах се, но не съзрях никого. Само потоци от хора се движеха във всички посоки. Тръгнах през плочника пред „Света София“, възнамерявайки да погледна назад, щом се измъкна от тълпите, за да видя дали ще забележа някого.

После усетих ръка върху рамото си и се извърнах.

— Мистър Шон, почакайте. — Беше Бюлент. Дръпна ме от пътя на неколцина минаващи туристи.

— Радвам се, че ви догоних — каза той. Дишаше тежко.

— Абдал ли те изпрати?

— Не, не, не Абдал. Той е канцеларски плъх. Мрази всичко, което пречи на графика ни. — Потупа ме по ръката и отново ме целуна по двете бузи.

— Аз съм професор Бюлент Атангелос. Абдал не ви е казал кой съм, нали?

— Не, професоре. Не е.

Той кимна и махна пренебрежително с ръка.

— Абдал иска всички да сме анонимни. А сега, моля, да минем на „ти“. Ще пийнеш ли едно кафе с мен? — Той се закашля и се усмихна, разкривайки пожълтелите си зъби.

— Разбира се.

— Да вървим тогава.

Поехме веднага. Бюлент определено бързаше. Панталонът му се ветрееше около глезените.

— Алек казвал ли ти е, че снима на други места? — попитах аз, докато чакахме на светофара да пресечем трамвайната линия, идваща откъм Златния рог.

Той поклати глава и се огледа плахо.

— Не тук.

Пресякохме пътя. Горещината изсмукваше енергията ми. Тръгнахме по една странична уличка и влязохме в старинно на вид кафене. Сградата изглеждаше малко клюмнала, сякаш раменете й бяха увиснали от тежестта на годините. Стените в заведението бяха покрити с бели плочки, а до тях се редяха солидни дървени маси. От едната страна имаше дълга стъклена витрина. Усетих приятен полъх на студен въздух от климатика над вратата. Освен тези две отстъпки пред модерното, заведението изглеждаше така, както е било преди повече от сто години.