Шумът на времето [bg]

Имената на Прокофиев и Шостакович винаги щяха да вървят заедно. Но въпреки че бяха вързани е общ синджир, те така и не се сприятелиха. Възхищаваха се един на друг - най-вече относно музиката си, - но Западът беше проникнал твърде дълбоко в Сергей Сергее-вич. Той бе напуснал Русия през 1918 г. и ако не се броят няколкото кратки завръщания - като онова със загадъчната пижама, - бе останал в чужбина чак до 1936 г. Дотогава вече бе загубил напълно връзка със съветската действителност Представяше си, че ще му ръкопляскат за патриотичното завръщане у дома, че тиранията ще му е благодарна - каква наивност! И когато ги изправяха заедно пред трибунала на музикалните бюрократи, Сергей Сергеевич мислеше само за музикални решения. Веднъж го попитаха какво не е наред е Осмата симфония на колегата му Дмитрий Дмитриевич. „Нищо сериозно, всичко може да се поправи - отговори той е типичния си прагматизъм. - Просто се нуждае от по-ясна мелодична линия, а втората и четвъртата част трябва да се съкратят.“ А когато се сблъскваше е критика на собственото си творчество, отговорът му беше: „Вижте, аз имам много стилове, просто кажете кой бихте искали да използвам“. Гордееше се със своята отстъпчивост - но не това се искаше от него. Те не искаха да се преструваш, че приемаш баналния им вкус и безсмислените критически лозунги, - искаха истински да повярваш в тях. Очакваха от теб съучастие, пригаждане, поквара. А Сергей Сергеевич така и не разбра това. Той казваше - и това бе истинска храброст, - че когато една творба получи убийственото обвинение във формализъм, то „просто нещо е недоразбрано на първо слушане“. Притежаваше някаква странна, изтънчена наивност. Ама наистина, този човек имаше душата на гъска. Често си мислеше за военновременното изгнание на Сергей Сергеевич и разпродажбата на неговите отлично скроени европейски костюми на пазара в Алма Ата. Казваха, че го бивало да се пазари и винаги си докарвал най-добрата цена. Чии ли рамене носеха днес тези костюми? Но не беше само до дрехите - Проко-фиев се наслаждаваше на всички атрибути на успеха.  И разбираше славата по западен начин. Обичаше да казва за едно или друго, че е „забавно“. Макар да бе похвалил публично „Лейди Макбет“, когато прелисти партитурата в присъствието на създателя й, той нарече творбата „забавна“. Тази дума трябваше да се забрани до деня след смъртта на Сталин. Която Сергей Сергее-вич така и не доживя да види.