Шумът на времето [bg]
- Автор: Барнс Джулиан Патрик
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 9789547694019
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шумът на времето [bg]». Краткое содержание книги:
Кое е най-лошото за един композитор?
На някои въпроси нямаше отговори. Поне въпросите спираха, когато умреш. Само гробът лекува гърбавия, както обичаше да казва Хрушчов. Той не бе роден гърбав, но може би се бе превърнал в такъв - морално, духовно. Гърбав човек, задаващ въпроси. А може би смъртта лекува въпросите, както и питащия. И от дистанцията на времето трагедията заприличва на фарс. Когато Ленин пристигна на Финландската гара, Дмитрий Дмитриевич и група негови съученици се втурнаха натам да приветстват завърналия се герой.
Той много пъти бе разказвал тази история. Но тъй като беше болнаво и изнежено дете, едва ли го бяха пуснали току-така. По-правдоподобно изглеждаше да е отишъл на гарата е вуйчо си, стария болшевик Максим
Лаврентиевич Кострикин. Много пъти беше разказвал и тази версия. И двете му помагаха да внесе революционен ореол в биографията си. Десетгодишният Митя пред Финландската гара, вдъхновен от Великия вожд! Такава картина можеше да е само от полза за ранната му кариера. Но имаше и трета възможност: изобщо да не е видял Ленин и дори да не е припарвал до гарата. Можеше просто да е приел разказа на някой съученик за свой спомен. Днес вече не знаеше на коя версия да вярва. Честно, откровено - наистина ли е бил на Финландската гара? Е, имаше една поговорка: „Лъже като очевидец“.
Напук на забраната запали нова цигара и се загледа в ухото на шофьора. Това поне беше нещо реално и сигурно: шофьорът имаше ухо. И без съмнение още едно от другата страна, макар че той не можеше да го види. Второто ухо съществуваше само в паметта му - или по-точно във въображението му, - докато не го видеше отново. Той се приведе напред и пред погледа му се появи част от другото ухо на шофьора. Още един ре-шен въпрос. Засега.
Когато беше малък, се възхищаваше на Нансен, норвежкия полярен изследовател. Той беше неговият герой. Като порасна, самото усещане на снега под ските го плашеше, а най-шлемият му изследователски подвиг бе да отиде по молба на Нита до съседното село за краставички. Сега, на стари години, го возеха из Москва. Обикновено това правеше Ирина, но понякога му пращаха служебен шофьор. Беше се превърнал в един квартален изследовател.
На нощното му шкафче стоеше пощенска картичка с картината на Тициан „Кесаревото Кесарю“.
Чехов казваше, че човек трябва да пише всичко освен доноси.
Горкият Анатолий Башанжин. Обявен за наемник на Тито.
Ахматова бе казала, че по времето на Хрушчов Властта е станала вегетарианка. Може би; макар че да убиеш човека, като му тъпчеш в гърлото зеленчуци, не бе по-трудно, отколкото чрез традиционните методи на старите месоядни времена.
След завръщането си от Ню Йорк той написа „Песен за горите“ по чудовищно празно словен текст на Долматовски. Темата беше възстановяването на степите и как Сталин, Вождът и Учителят, Приятелят на децата, Великият кормчия, Великият баща на нацията, Великият железопътен инженер, вече е станал и Велик градинар. „Да облечем Родината в гори!“ - повеля, която Долматовски повтаряше десет-дванайсет пъти. При Сталин, възвестяваше ораторията, дори ябълковите дървета растат по-храбро и отблъскват сланите, както Червената армия отблъсна нацистите. Гръмката баналност на творбата осигури незабавния й успех. Тя му помогна да спечели четвъртата си Сталинска премия: 100 000 рубли и вила. Той бе платил на Кесаря и
Кесарят го възнагради щедро. Общо беше спечелил шест Сталински премии. Получаваше и ордена „Ленин“ на редовни десетгодишни интервали: през 1946, 1956 и 1966 г. Плуваше в почести като скарида в сос. И се надяваше да е умрял преди 1976 г.
Навярно смелостта беше като красотата. Красивата жена остарява и вижда само каквото е загубила; другите виждат само каквото е останало. Някои го поздравяваха за неговата издръжливост, за отказа да се предаде, за твърдото ядро под истеричната обвивка. Той виждаше само онова, което вече го нямаше.
Самият Сталин отдавна си беше заминал. Великият градинар отиде да поддържа тревата в Елисейските полета и да укрепва духа на тамошните ябълкови дървета.
Червени рози, разпръснати по целия гроб на Нита. Всеки път когато го посещаваше. Ц,ветя, изпратени не от него.
Гликман му беше разказал една история за Луи XIV Кралят Слънце бил същият абсолютен владетел като Сталин. И все пак винаги бил готов да отдаде дължимото на творците; да признае тяхната тайна магия. Такъв творец бил поетът Никола Боало-Депрео. И Луи XIV обявил пред целия двор във Версай, сякаш споделял всекидневна истина: „Мосю Депрео разбира поезията по-добре от мен“. Несъмнено бе избухнал ласкателно недоверчив смях откъм онези, които и насаме, и публично уверявали великия крал, че неговото разбиране за поезия (и музика, и живопис, и архитектура) е несравнимо за всички времена и народи. А може би забележката по начало е представлявала израз на тактическа, дипломатическа скромност. Но все пак била изречена.