Шумът на времето [bg]

Очевидно Сибелиус е бил изпълнен е недоволство и презрение към самия себе. Говореше се, че в деня, когато изгорил всичките си оцелели ръкописи, сякаш камък паднал от раменете му. Това звучеше логично. Както и връзката между самопрезрението и алкохола - едното стимулираше другото. Той познаваше твърде добре тази връзка, този взаимен стимул. Мълвата разнасяше и друга версия за посещението на Ахматова в Репино. В нея се твърдеше, че казала: „Разговаряхме двайсет минути. Беше чудесно“. Ако наистина го бе казала, значи си фантазираше. Но това беше проблемът е „историческите срещи“. На какво да вярват потомците? Понякога той си мислеше, че за всичко може да се намери различна версия.

Когато със Стравински си говореха за дирижирането, той призна: „Аз не знам как да не се страхувам“. По онова време си мислеше, че говори само за дирижирането. Днес не беше толкова сигурен.

Вече не се боеше, че може да бъде убит - това беше вярно и би трябвало да е предимство. Знаеше, че ще му позволят да живее и да получава най-добрата медицинска помощ. Но в известен смисъл така бе още по-зле. Защото винаги е възможно да тласнеш живия по-надолу. Но не и мъртвия.

Той отиде в Хелзинки, за да получи наградата „Си-белиус“. През същата година, само за кратките месеци между май и октомври, стана член на академията „Сайта Чечилия“ в Рим, командор на Ордена на изкуствата и литературата в Париж, почетен доктор на Оксфордския университет и член на Кралската музикална академия в Лондон. Плуваше в почести като скарида в сос. В Оксфорд се срещна е Пуленк, който също бе получил почетно звание. Показаха им пиано, за което се твърдеше, че е било собственост на Форе. Двамата почтително изсвириха на него по няколко акорда.

На един обикновен човек подобни събития биха му доставили голямо удоволствие като сладки и заслужени утехи за възрастта. Но той не беше обикновен човек; така че, докато го обсипваха е почести, го тъпчеха със зеленчуци. Колко лукаво различни бяха днес атаките срешу него. Те идваха е усмивка, няколко чаши водка и добродушни шеги как от музиката му Първият секретар хващал колики, после идваха ласкателствата, увещанията, мълчанието и очакванията... и понякога той се напиваше, понякога сам не знаеше какво става, докато не се прибереше у дома или в апартамента на някой приятел, където можеше да избухне в сълзи, хълцане и крясъци на омраза към самия себе си. Беше стигнал до точката, в която презираше собствената си личност почти ежедневно. Трябваше да умре преди години.