Торбарите [bg]

9.

— Господи! — бе възкликнал директорът на затвора, когато въведоха Макс в кабинета му. — Какво мислят да правят тези хора? Тук е затвор, а не поправителен дом за малолетни!

— Не се оставяйте външният му вид да ви излъже, началство — каза дъвчещият тютюн пазач, хвърляйки документите на бюрото за подпис. — Важна птица е. Очистил човек в Ню Орлийнс.

Директорът взе документите.

— За какво е? Убийство?

— Ту-у — отвърна пазачът. — Незаконна употреба на оръжие. За убийството му се разминало — самоотбрана. — Той се изплю в плювалника. — Тоз тука утрепал човека в спалнята на някаква дамичка.

— Аз бях неин телохранител — намеси се Макс.

Директорът го изгледа проницателно.

— Това не ти дава правото да убиваш човек.

— Нямаше как — обясни Макс. — Налетя отгоре ми с нож и трябваше да се отбранявам. Не бях облечен.

— Вярно е, началство — изкудкудяка многозначително пазачът. — Бил гол-голеничък като току-що излюпена сойка.

— Изглежда ми чист случай на самоотбрана — продължи директорът. — Как така са му лепнали наказание?

— Пречуканият бил братовчед на Дарси — бързо каза пазачът.

— А-ха — разбра директорът. Това обясняваше всичко. Родът Дарси бяха влиятелни хора в Ню Орлийнс. — Значи е имал късмет да се отърве само с толкоз. — Той подписа документите и ги бутна през бюрото. — Вземай!

Пазачът прибра книжата и отключи белезниците на Макс.

— Айде, перчо.

Директорът се надигна тежко от стола.

— На колко си години, момко?

— На деветнайсет май — отвърна Макс.

— Много си млад за телохранител на една от онези дамички в Ню Орлийнс — отбеляза директорът. — Как стана това?

— Търсех си работа, когато ме уволниха от армията — отговори Макс. — Тя пък търсеше човек, който да има бърза ръка. Бях достатъчно бърз, струва ми се.

— Прекалено бърз — каза директорът. Той заобиколи бюрото. — Аз съм арабия, но не понасям размирниците. Ставай с другите рано сутрин, работи каквото ти наредят и няма да си имаш неприятности с мен.

— Ясно — каза Макс.

Директорът отиде до вратата на кабинета.

— Майк! — изрева той.

Надзирателят, огромен негър, подаде глава през вратата.

— М-да, сър директоре?

— Изведи тоз, новия, и му удари десет камшика.

На лицето на Макс се изписа изненада.

— Нямам нищо против теб — обясни бързо директорът. — Предпазна мярка — както обичам да казвам. Един вид ти набива в главата какво те чака, ако ни създадеш грижи. — Той се върна зад бюрото.

— Хайде, момко — подкани негърът.

Вратата се затвори зад тях и те тръгнаха по коридора. Гласът на надзирателя беше топъл и успокояващ: