Преди да се родя и след смъртта ми
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преди да се родя и след смъртта ми». Краткое содержание книги:
С излизането на книгата през 1968г. (тогава със заглавие «Преди да се родя. И след това.») Ивайло Петров изненада и читателите и критиците си. В нея той по особен начин парадира носталгичните настроения в «селската» белетристика от 60-те години и подлага на преоценка традиционните идеологеми — роден дом, семейно-родова общност и т.н. Безподобна книга за българската литература, единение между всеопрощаващ смях и спонтанен трагизъм, завършено повествование, но с отворен финал, защото «можеш ли да се изплезиш на смъртта»! Вечна игра — на думи, на картини, на хора. Една приказка, в която краят се съединява с началото, в която хуморът и тъгата се преплитат и се опитват да надникнат в любопитната като живота смърт.
И другите бедняци залагаха каквото можеха. Мико Фогата се нае да изпие два литра ракия за един час без мезе, Дочо хамалинът — да си изяде каскета на градския площад само като го поръси с малко сол, Симо семкаджията обеща една кошница печени фъстъци и т.н. Висшето съсловие бе така уверено в успеха си, че залагаше кон за кокошка, но, както винаги, нисшето излезе по-прозорливо и по-умно и спечели.
Един ден, когато чаршията бе най-оживена, по нея минаха Емилия и Иванчо Кутийката. Нямаше нужда от никакви доказателства за станалия годеж. Кутийката, както забелязаха всички, бе основно ремонтиран. Околийският началник бе почнал да го прави най-блестящата партия и той вече блестеше от глава до пети. Като всеки бедняк той за пръв път минаваше щастлив през чаршията и пак като бедняк несполучливо се опитваше да си дава вид, че в живота му не е настъпила никаква промяна. Неговата престорена скромност най-много подразни висшето съсловие и то прехапа език от завист, макар че само бе тикнало Иванчо в ръцете на Емилия. Когато стигнаха до края на чаршията и тя хвана Кутийката под ръка, градското беднячество удари шапката в земята и обяви началото на празника.
Кито освети кръчмата с три петромаксови лампи, изнесе бъчвите от мазето и ги сложи насред кръчмата. Нямаше как, богаташите трябваше да изпълнят облога си и почнаха да трупат на тезгяха, каквото бяха обещали. Мико Фогата пак си изпи каквото трябваше, само че с мезе, а отгоре на това получи и два чувала нула номер брашно. Симо семкаджията получи два панталона и понеже бе инвалид, трябваше да реже по един крачол от всеки панталон. Най-после и бай Малчо получи своята печалба. В разгара на веселбата, когато виното се лееше като всяко безплатно вино и гайдата пищеше до спукване, от вътрешната врата на кръчмата влезе Жеко Желязков, хвана пияния грънчар за яката и го повлече към страничната стаичка. «Щом залагаш грънци за жена — каза той, — ела да си я вземеш!» Бай Малчо веднага отрезня, надникна в стаичката и понечи да избяга, но Жеко го хвърли като чувал вътре и дръпна мандалото. Бай Малчо заудря вратата, а Жеко Желязков седна на масата, изпи половин кана на един дъх и му извика:
— На жена залагаш, на ти жена! Давам ти я, а ти, ако щеш, на кучката я хвърли.
— Не ме срами пред хората, ей! Седемдесетгодишен човек съм! — пищеше грънчарят.
— Ако си мъж, и на седемдесет ще можеш! — каза Жеко и пак надигна каната.
Народът издъни кръчмата от смях, а грънчарят продължаваше да пищи и да кърти вратата. Най-после Жеко свали мандалото. Грънчарят се засили навън, но Жеко пак го спря, извади банкнота от сто лева и я залепи на челото му.
— Щом не я щеш, купувам си я! — викна той и отиде да доведе жената.
Тя бе на двадесет години, но изглеждаше още по-млада, с блестящи черни очи, тънка от кръста нагоре и закръглена надолу, нацапана безвкусно с белило и още по-безвкусно облечена, но в очите на пияните мъже изглеждаше изящна и красива като богиня. Жеко я сложи коляно до коляно до себе си, напълни й чашата и двамата пиха до дъно. После Софчето, така се казваше тя, запали цигара и сложи крак върху крак, за да се наслади на съблазънта и очарованието, което събуждаше у тези почтени провинциалисти, и да ги накара да признаят, че проститутката, колкото и да я презираме и хулим, както и да я слагаме на най-ниското обществено стъпало, под една или друга форма е вечна спътница на обществото, изважда на показ неговите страсти и чудесно ги прикрива. Впрочем Софчето бе първата «бамбина» в нашата околия, която си извоюва еманципация само за няколко часа с такъв успех, че след няколко седмици дамите от хайлайфа почнаха да посещават заведенията. Сега в нашия град има много питейни заведения, но кафе-сладкарница «Софчето» е най-модерна и най-посещавана. Преди известно време се заинтересувах между другото защо носи това име. Оказа се, че в нашия град има мъже на почтена възраст, които знаят и тачат неговата славна история. Те именно се бяха погрижили да увековечат името на Софчето, още повече че сегашната сладкарница е построена на мястото на Китовата кръчма. Младите жени прекарват там от сутрин до полунощ пред чаша коняк и едва ли подозират, че като си пият коняка и се давят в тютюневия дим, отдават вечна признателност на онова Софче, което преди няколко десетилетия скромно бе разчистило пътя им към прогреса.