Преди да се родя и след смъртта ми

— Той е на сърцето ми!

Родителите поискаха на свой ред срок да размислят и мислиха три дни и три нощи, мериха го със сто аршина, теглиха го на сто кантара и като го погледнаха — пак Иванчо Кутийката, нищо и никакво даскалче, отраканичко, олизаничко, но вехтичко, та за да го приемеш в дома на околийския началник, трябва да го направиш най-блестяща партия. Така и решиха, а околийският началник като никога даде воля на въображението си и видя бъдещия си зет доктор или адвокат, завърнал се с диплом от Швейцария, с много клиентела, с голяма кантора или дори със собствена клиника. Емилия не се въодушеви особено много от идеята да живее с бъдещия си съпруг в Швейцария, нещо, за което една съвременна жена би я презряла до дъното на душата си. Тя каза, че предпочита да си направи семейство тук, в България, и пожела годежът да стане след няколко месеца, за да свикне с мисълта за него, и то не официално, а в семейна среда. Щастливите родители се съгласиха и на това само и само да я видят омъжена, без да подозират, че дъщерята им слага по една инжекция за успокояване на болката. Емилия се осланяше на ума и сетивата си и успя за кратко време да опознае Иванчо Кутийката и по-добре от баща си. Той често канеше даскалчето у дома на карти или на табла, за да се радва на спечелената игра, и не забелязваше, че даскалчето се палеше в играта и накрая се оставяше да бъде победено. Емилия имаше възможност да го наблюдава само няколко минути, докато поднасяше кафето, но те бяха достатъчни да разбере, че Кутийката съвсем не е вехто даскалче, а човек с остър комбинативен ум, фанатик на неосъществените си амбиции и че не му липсва дори полицейски талант. След няколко месеца тя щеше да му възложи една задача, за която той всъщност дълго бе се подготвял и щеше блестящо да я изпълни.

Годежът стана тихичко, но и градът затова си имаше хиляди очи и уши, за да види и чуе и най-скритите събития. Всички съсловия, от най-тежките търговци и собственици на мелници до семкаджиите и метачите, застанаха нащрек и си наточиха езиците като ножчета за бръснене. Ще го бъде ли, или няма да го бъде — така перифразирана, дилемата на Хамлет висеше със страшна сила над града и не му даваше да си гледа работата спокойно. Всъщност тъкмо тогава в нашия град се роди и първият вариант на сегашното тото. Хората започнаха да залагат «за» и «против». Ония, които бяха или се смятаха за висше съсловие, казваха «не», защото не допускаха, че околийският началник ще вземе за зет едно даскалче, ония от нисшето казваха «да», защото се радвах, че «наше, сиромашко» ще има достъп до властта и рано или късно ще се погрижи и за нас. Залаганията не бяха равностойни като самите съсловия, но затова пък твърди и сигурни. Някои търговци от чаршията заложиха по един топ плат, други — по кат готови дрехи, собственикът на мелница Кольо Топуза — два чувала нула номер брашно, а кръчмарят Кито — две бъчви отлежал мискет. Синът му бе кандидат на Емилия и кръчмарят си каза, че ако не го огрее, малко му е да влезе в загуба с две бъчви вино. Но най-интересният облог стана между Желязков и бай Малчо грънчаря. Жеко Желязков бе най-големият бонвиван сред чифликчиите, а бай Малчо — сред грънчарите. Единият пиеше като чифликчия, другият — като грънчар. При едно голямо пиене в кръчмата на Кито, където обикновено се водеха спорове за годежа на Емилия, бай Малчо се заяде с Жеко Желязков и обеща да му даде цяла каруца грънци, а Жеко Желязков — една от курвите, които си изписваше от Варна и винаги имаше на склад в градската си къща.