Преди да се родя и след смъртта ми

— Тате, да не си настинал, ръката ти е като кочан?

Татара замижа от страх и извика:

— А, не! Нищо ми няма.

— Ах, тате, аз пък помислих, че си болен! — засмя се кръшно Аница, пипна челото му с горещата си длан и си влезе в стаята.

На Татара му стана горещо, отиде в кухнята, изля една кофа студена вода на главата си и не можа да заспи до зори. Когато пропя първият петел, той се обърна към стената, изпъшка: «Втасахме я!» — и като герой на древногръцка трагедия се остави в ръцете на съдбата. А съдбата още щом го пое в лапите си, почна да го мачка, сякаш не бе кмет и заповедник на цяло едно село, а тесто, от което бе решила да омеси хляб или пита. Сега оставаше да намрази жена си и да се пита как е могъл да живее с такава повлекана, без да се досети, че жените не стареят красиво. Аница често чуваше зад стената буботенето на гласа му, тъпи удари с юмруци или издайнически звекащи плясъци на машата. Татарката стискаше зъби от гордост, но бесните пристъпи на омразата я караха да си троши коленете на пода и да се кръсти на иконата. Молеше Бога да изпрати по една болест за всяка част от тялото на снахата и по-специално за ония, дето караха мъжете да се побъркват по нея. Татара щурееше още повече от тези клетви и още по-здраво я налагаше.

И така Аница успя да спечели на своя страна единия от вътрешните си врагове и да го противопостави на другия, за да може да разчисти пътя си към чичо Мартин, без да подозира, че има една опасна съперница, която полага не по-малко усилия да разчисти и тя пътя си към чичо Мартин. Същата оная Емилия Медникарова, дъщерята на околийския началник, която преди няколко години бе готова да зареже гимназията и да тръгне след чичо Мартин. Но господин околийският началник…