Фантастична светлина
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Захариева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фантастична светлина». Краткое содержание книги:
Но за нещастие това е Ринсуинд. Най-нескопосаният и страхлив магьосник за последен път е бил забелязан в момента на падането си от ръба на Диска…
— Обичам тролите — рече Двуцветко.
— Не, не ги обичаш — твърдо заяви Ринсуинд. — Не можеш да ги обичаш. Те са големи, буцести и ядат хора.
— Не е вярно — намеси се Коен, който тъкмо се свличаше тромаво от коня и си масажираше коляното. — Широко разпроштранена жаблуда, нищо повеше. Тролите никога не ша ижяли никого.
— Така ли?
— Да, винаги ишплюват паршетата. Не ушпяват да шмелят хората, нали ражбираш? Шредноштатишеският трол не ще нищо повеше от живота от една хубава буца гранит, да решем, а може би блокше варовик жа дешерт. Шувал шъм да кажват, ше това е защото ша шиликон… шиликожи… — Коен спря и избърса брадата си, — защото ша направени от камън.
Ринсуинд кимна. Тролите бяха добре познати в Анкх Морпорк разбира се, където често ги наемаха за бодигардове. Обикновено издръжката им струваше малко скъпичко, докато се научеха, че има врати и престанеха да излизат от къщи, крачейки напосоки през най-близката стена.
Докато събираха дърва, Коен продължи:
— Тролшки жъби, ето това е нещо.
— Защо? — попита Бетан.
— Диаманти. Не може инаше, нали ражбираш. Нищо друго не издържа на камъните и даже тях трябва да шменят вшяка година.
— Като заговорихме за зъби… — започна Двуцветко.
— Да?
— Не мога да не забележа…
— Да?
— А, нищо — каза Двуцветко.
— Да? О! Хайде да жапалим огъня преди да ше е штъмнило. И пошле — лицето на Коен помръкна, — май ще трябва да направим шупа.
— Ринсуинд го бива по тия работи — ентусиазира се Двуцветко. — Знае всякакви билки, коренчета и тям подобни.
Коен хвърли на Ринсуинд поглед, който говореше, че той, Коен, не вярва в това.
— Е, Конните хора ни дадоха малко коншка паштърма — рече. — Ако намерите малко див лук и туй онуй, може би ще штане по-вкушна.
— Но аз… — започна Ринсуинд и се отказа. Все пак, разсъждаваше той, знам как изглежда лука, такова едно висящо, бяло и с нещо зелено, което се подава от единия край, би трябвало да е сравнително лесно забележимо.
— Ще ида тогава да хвърля един поглед, а? — попита.
— Добре.
— Ей там в оня гъст сенчест храсталак, така ли?
— Чудешно мяшто, да.
— Искаш да кажеш, там където са ония дълбоки дерета и тям подобни, а?
— Идеално мяшто, шпоред мен.
— Да, и аз така си помислих — каза Ринсуинд с горчивина.
Тръгна, като се чудеше как се примамва лук. В края на краищата, мислеше си, макар да ги вижда човек как висят на сплитове по сергиите на пазара, сигурно не растат така, може би селяните или който и да е там използват хрътки за лук или нещо подобно, или пък пеят някакви песни, за да привлекат лука.
Няколко ранни звезди бяха вече изгорели, когато той захвана да ровичка безцелно сред листата и треволяците. Светещи гъби, неприятно органични, прилични на брачни помощни средства за гноми, джвакаха под краката му. Други някакви неща, за щастие невидими, подскачаха и изпълзяваха изпод храстите и крякаха срещу му укоризнено.
— Лук? — прошепна Ринсуинд. — Да има някъде тука лук?
— Ей там под старото тисово дърво — каза един глас до него.
— Аха — рече Ринсуинд. — Добре.
Настъпи дълго мълчание, нарушавано само то жуженето на комари покрай ушите на Ринсуинд.
Стоеше съвършено неподвижен. Не беше си помръднал даже очите.
Накрая продума:
— Извинете!
— Да?
— Кое е тисовото дърво?
— Малко, чворесто, с къси тъмнозелени иглички.
— А, да, виждам го. Благодаря още веднъж.
Не се помръдна. Накрая гласът додаде разговорливо:
— С какво друго мога да ви услужа?
— Не сте дърво, нали? — попита Ринсуинд, все още вперил поглед напред.
— Я не се излагай. Дърветата не говорят.
— Простете. Напоследък си имах малко проблеми с дървета, затова, нали знаете как е?
— Не съвсем. Аз съм скала.
Гласът на Ринсуинд почти не се измени.
— Хубаво, хубаво — бавно отрони. — Е, ще си откъсна малко лук тогава.
— Да ви е сладко.
Тръгна напред с внимателна и достойна походка, съзря туфичка жилести бели неща, сврени в храсталаците, внимателно ги изкорени и се обърна назад.
Малко по-нататък имаше една скала. Но скалите тук бяха навсякъде, самите кости на Диска бяха близо до повърхността.
Изгледа строго тисовото дърво само така, да не би да е говорило то. Но тисът, тъй като е сравнително самотно дърво, не беше чувал за Ринсуинд, дървесния Спасител, а освен това спеше.
— Двуцветко, ако говориш ти, да знаеш, че през цялото време знаех, че си ти. — Гласът му изведнъж прозвуча ясно и много самотно в сгъстяващия се здрач.