Фантастична светлина
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Захариева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фантастична светлина». Краткое содержание книги:
Но за нещастие това е Ринсуинд. Най-нескопосаният и страхлив магьосник за последен път е бил забелязан в момента на падането си от ръба на Диска…
— Без съмнение, очарован съм — започна той. — Хубаво жилище имате. Интересен бароков ефект с тези кости и черепи.
Изабел се усмихна. Ринсуинд помисли: „Ако Смърт някога реши да й предаде семейния бизнес, тя ще е по-добра от него — съвсем е смахната“.
— Да, но ние трябва да вървим — каза Ринсуинд.
— Хайде, хайде, не искам и да чувам за това рече тя. — Трябва да останете и да ни разкажете за себе си. Има много време, а тук е толкова скучно.
Тя се стрелна встрани и замахна с косата към лъскавите нишки. Сечивото изписка във въздуха като кастриран котарак — и рязко спря.
Чу се скърцане на дърво. Багажът бе захапал острието с капака си.
Двуцветко удивено погледна Ринсуинд.
С голямо внимание и известна доза удовлетворение, магьосникът умело му заби един в брадичката. Човечето залитна назад, Ринсуинд го хвана, хвърли го на рамо и побягна.
В огряната от звездите градина го зашибаха клонки, малки космати и вероятно ужасни създанийца бягаха изпод краката му, а той отчаяно се бъхтеше, воден от тънката жизнена нишка, блеснала тайнствено по замръзналата трева.
От сградата зад него се разнесе тънък писък на разочарование и ярост. Той отскочи от едно дърво и продължи да бърза. Някъде тук имаше пътека, спомни си той. Но в този лабиринт от сребърна светлина и сенки, обагрен сега в червено, тъй като ужасната нова звезда натрапваше присъствието си даже и в подземния свят, нищо не изглеждаше как то трябва. Във всеки случай, жизнената нишка като че ли водеше в съвсем погрешна посока.
Чу зад себе си шум от стъпки. Задиша тежко от зор — това като да бе Багажът, а точно сега Ринсуинд не искаше да се среща с Багажа, тъй като той може да е разбрал погрешно мотивите му когато удари господаря му, а по принцип Багажът захапваше хората, които не харесваше. Ринсуинд никога не бе имал куража да попита къде точно отиваха хората, когато тежкият капак се захлопнеше подире им, но те със сигурност не бяха там, когато той отново се отвореше.
Оказа се, че нямало защо да се безпокои. Багажът го задмина лесно; поради скоростта, с която се движеха, малките му крачета се сливаха в едно. На Ринсуинд му се стори, че Багажът много стабилно се е съсредоточил в бягането, сякаш усеща какво му се пише и идеята никак не му се нрави.
Не поглеждай назад, спомни си той. Гледката сигурно не е много хубава.
Багажът с трясък премина през един храст и изчезна.
В следващия момент Ринсуинд разбра защо. Беше се килнал от ръба на скалата и падаше към огромната пропаст под нея, дъното на която, вече се виждаше, беше осветена в червено. Две бляскави сини нишки се простираха от Ринсуинд към ръба на скалата и се спускаха надолу в пропастта. Той спря несигурно, макар това да не е точно казано, тъй като бе напълно сигурен за няколко неща, например, че не иска да скочи и че в никакъв случай не иска да се изправи с лице срещу нещото, каквото и да бе то, което идеше подире му, че в света на сенките Двуцветко е доста тежък, а също, че има и по-лоши неща от това да си умрял.
— Назови две — изломоти и скочи.
Няколко секунди по-късно пристигнаха конниците и не спряха като стигнаха края на скалата, а просто продължиха да яздят във въздуха и спряха конете над нищото.
Смърт погледна надолу.
— ТОВА ВИНАГИ МЕ ЯДОСВА — каза. — СЪС СЪЩИЯ УСПЕХ МОГА ДА ИНСТАЛИРАМ ВЪРТЯЩА СЕ ВРАТА.
— Интересно какво искаха — полюбопитства Чумата.
— А де — отвърна Войната. — Ама хубава игра, а?
— Така е — съгласи се Глад. — Неустоима, бих казал.
— ИМАМЕ ВРЕМЕ ЗА ОЩЕ ЕДНО ЦОКАНЕ — каза Смърт.
— Цакане — поправи го Война.
— ЧАКАНЕ за какво?
— Казва се цакане — каза Война.
— ДОБРЕ, ЧАКАНЕ — каза Смърт. Погледна нагоре към новата звезда, недоумяващ какво ли би могла да значи.
— МИСЛЯ, ЧЕ ИМАМЕ ВРЕМЕ — повтори не толкова убедено.
Вече споменахме за опита да се инжектира малко честност в репортажите върху Диска и за това как на поетите и бардовете им е забранено под страх от — е, страх — да приказват за бъбриви поточета и розовопръстата зора, и как биха могли да кажат, да речем, че едно лице е извело на вода хиляда кораба, само ако са в състояние да покажат удостоверение за това от пристанищните власти.
И следователно, от мимолетно уважение към тази традиция, няма да кажем за Ринсуинд с Двуцветко, че се превърнаха в синусоида, виеща се през тъмните измерения, или пък че се чу звук, като от трептенето на чудовищен бивник, или че животът им мина пред очите им като на филмова лента (Ринсуинд във всеки случай беше виждал изминалия си живот като на филмова лента толкова много пъти, че можеше да спи по време на скучните епизоди), или че вселената се стовари върху им, като огромно желе.