Мистерията в „Синия експрес“
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Кантарджиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистерията в „Синия експрес“». Краткое содержание книги:
Но в историята е замесен и един друг диамант, дълго и старателно шлифован от голямата майсторка — детектива Еркюл Поаро, който тръгва по следите на престъплението.
Прислужникът Иполит донесе кафе и няколко вида ликьор. Графът избра и си наля чашка фино старо бренди.
Прислужникът се готвеше вече да се оттегли, когато графът го спря с лек жест. Иполит застана чинно в очакване. В лицето му имаше нещо отблъскващо, но предаността, която лъхаше от поведението му, изкупваше това. Сега Иполит бе олицетворение на най-почтително внимание.
— Възможно е — започна графът, — през следващите няколко дни в къщата да дойдат различни непознати. Те ще се помъчат да завържат приятелство с теб и с Мари. Вероятно ще ви разпитват за мен.
— Да, господин графе?
— Може би това вече се е случило, а?
— Не, господин графе.
— Насам не са се навъртали непознати, така ли?
— Нито един, господине.
— Добре — каза сухо графът, — но все пак пак ще дойдат… сигурен съм. И ще ти задават въпроси.
Иполит хвърли на господаря си поглед, пълен с разбиране.
Графът бавно продължи, без да поглежда към Иполит:
— Както знаеш, аз пристигнах тук миналия вторник сутринта. Не забравяй това, в случай, че в полицията или други някои те попитат. Пристигнах във вторник на четиринадесети, а не в сряда на петнадесети. Разбираш ли?
— Отлично, господин графе.
— В една работа, в която има замесена и дама, винаги е необходимо да бъдем дискретни. Аз вярвам, Иполит, че ти можеш да пазиш тайна.
— Мога, господине.
— А Мари?
— И Мари също. Отговарям за нея.
— Добре тогава — измърмори графът.
Иполит се отдалечи, а господарят му засърба замислен черното кафе. Той направи някаква гримаса, поклати глава, после сякаш на два пъти кимна утвърдително, когато Иполит още веднъж прекъсна хода на мислите му:
— Една дама, господине.
— Дама?
Графът бе изненадан. Не затова, че посещението на дами във вила „Марина“ бе нещо необичайно, но защото в момента графът не можеше да се досети коя би могла да бъде посетителката.
— Мисля, че дамата е непозната на господина — измънка прислужникът.
Графът се заинтригува още повече.
— Въведи я, Иполит — заповяда той.
Само миг по-късно едно прекрасно видение в оранжево и черно се появи на терасата и донесе със себе си силното ухание на екзотични цветя.
— Господин граф Де ла Рош?
— На вашите услуги, госпожице — поклони се графът.
— Името ми е Мирел. Може би сте чували за мен.
— Наистина, госпожице. Та кой ли не е бил запленяван от танците на госпожица Мирел? Бяхте очарователна.
Танцьорката благодари за комплимента с кратка механична усмивка.
— Моето нахълтване тук е малко безцеремонно — започна тя.
— Но моля ви, седнете, госпожице — прекъсна я графът, като й предложи стол.
Той зорко я наблюдаваше зад привидната си галантност. Съвсем малко бяха нещата, отнасящи се до жените, които графът не знаеше. Вярно е, нямаше такъв богат опит с жените от собствената си класа, към която принадлежеше и Мирел — тя самата беше хищница. И двамата бяха, така да се каже, птици с еднаква перушина. Графът знаеше, че играта му не би успяла при Мирел. Тя беше парижанка, и то хитра. Все пак имаше нещо, което графът можеше безпогрешно да разбере, щом го видеше. Изведнъж схвана, че пред него седи една страшно разгневена жена. А разгневената жена, както графът знаеше добре, винаги говори повече, отколкото е нужно и понякога може да донесе облаги на който и да е господин с хладен разум.
— Много любезно е от ваша страна, госпожице, да удостоите с посещението си моя скромен дом.
— В Париж ние имахме общи приятели — отвърна Мирел.
— Слушала съм за вас, но днес дойдох да ви видя по друг повод. След пристигането си в Ница аз чух да се споменава името ви… по друг начин, разбирате, нали?
— О-о! — възкликна тихо графът.
— Може би ще бъда брутална — продължи танцьорката, — но все пак, повярвайте ми, желая ви само доброто. В Ница се говори, господин графе, че вие сте убиецът на англичанката лейди Кетринг.
— Аз… убиец на мадам Кетринг? Пфу! Та това е абсурдно дори да се помисли.
В гласа му имаше повече апатия, отколкото възмущение, защото той знаеше, че така ще я предизвика да говори още.