Мистерията в „Синия експрес“
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Кантарджиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистерията в „Синия експрес“». Краткое содержание книги:
Но в историята е замесен и един друг диамант, дълго и старателно шлифован от голямата майсторка — детектива Еркюл Поаро, който тръгва по следите на престъплението.
— На жилетката му има едно мазно леке — възрази Поаро. — Опръсках се с някакъв сос като вечерях в „Риц“ миналия вторник.
— Няма го вече, сър — укорително каза Джордж. — Аз го изчистих.
— Чудесно! — възкликна Поаро. — Доволен съм от тебе, Джордж.
— Благодаря ви, сър.
Двамата се умълчаха. След малко Поаро измърмори замечтан:
— Да предположим, добри ми Джордж, че си се родил в същата социална среда като предишния си господар, лорд Едуард Фремптън, че самият ти си останал без петак, оженваш се за страшно богата жена, но тази жена ти предлага развод, поради изключителни причини. Как би постъпил в подобен случай?
— Бих се постарал, сър — отвърна Джордж, — да я накарам да промени намеренията си.
— По мирен начин или насила?
Джордж бе озадачен.
— Моля за извинение, сър — каза той, — но един джентълмен от аристокрацията не би постъпил като някой хулиган. Той не би извършил нищо долно.
— Нали, Джордж? Тъкмо това се питам и аз. Е, може би си прав.
На вратата се потропа. Джордж пристъпи към нея и дискретно я полуотвори на няколко сантиметра. Последва сподавен шепот, след което прислужникът се обърна към Поаро:
— Бележка за вас, сър.
Поаро я взе. Тя беше от господин Кокс, полицейския комисар.
„Възнамеряваме да разпитаме граф Де ла Рош. Следователят ви умолява да присъствате.“
— Костюмът ми, Джордж! Трябва да побързам.
Половин час по-късно, пременен в кафявия си костюм, Поаро влезе в стаята на следователя. Господин Кокс бе Вече там и двамата с господин Кареж го поздравиха вежливо.
— Работата е някак обезсърчителна — измърмори Кокс.
— Изглежда, че граф Де ла Рош е пристигнал в Ница един ден преди убийството.
— Ако това е вярно, то ще опрости работата ви — отвърна Поаро.
Господин Кареж изчисти гърлото си.
— Не бива да приемаме това алиби преди съответните грижливи справки — заяви той. После поклати звънеца, който се намираше на бюрото му.
Следващата минута един висок, тъмен, изящно облечен мъж влезе с надменно изражение в стаята. Толкова аристократичен бе видът на графа, че би изглеждало абсурдно да се говори, че баща му е бил дребен житар от Нант — което беше истината в действителност. Оглеждайки го, човек би се заклел, че безброй негови предци сигурно са умрели на гилотината по време на френската революция.
— Аз съм тук, господа — каза високомерно графът. — Мога ли да запитам защо искате да ме видите?
— Седнете, моля, господин графе — учтиво го покани следователят. — Искаме да ви разпитаме във връзка със смъртта на мадам Кетринг.
— Смъртта на мадам Кетринг? Не ви разбирам.
— Вие сте били… хм… познат на дамата, мисля, господин графе?
— Естествено, познавах се с нея. Какво общо има това с въпроса?
Поставяйки монокъл на окото си, той хладно огледа стаята, спирайки поглед на Поаро, който се взираше в него с наивно, простодушно изражение — нещо, особено допадащо на суетния граф. Господин Кареж се облегна в креслото и си прочисти гърлото.
— Може би не ви е известно, господин графе… — той замълча, — че мадам Кетринг е била убита?
— Убита?! Боже мой, но това е ужасно!
Изненадата и болката бяха съвършено изиграни — толкова съвършено наистина, че изглеждаха напълно естествени.
— Мадам Кетринг е била удушена между Париж и Лион — продължи господин Кареж, — а скъпоценностите й ограбени.
— Това е безподобно! — простена съчувствено графът. — Полицията е длъжна да направи нещо с тези разбойници по влаковете! В наши дни да няма спокойствие за никого!
— В чантата на мадам ние открихме едно ваше писмо — продължи следователят. — Изглежда, че тя си е уредила среща с вас?
Графът сви рамене и опъна ръцете си.
— От каква ли полза ще бъде укриването — каза искрено той. — Мъжете сме си мъже. Между нас казано, аз си признавам това.
— Вие я срещнахте в Париж и пътувахте с нея, нали? — запита господин Кареж.
— Така се бяхме уговорили, но по желание на дамата направихме известни промени. Трябваше да я посрещна в Хиер.
— Не се ли видяхте във влака на Лионската гара вечерта на четиринадесети?
— Напротив, аз пристигнах в Ница същия ден сутринта, така че това, което вие предполагате, е невъзможно.
— Точно така, точно така — заяви господин Кареж. — Надявам се, че ще ми дадете сведения за местопребиваването си вечерта и през нощта на четиринадесети?
Графът се замисли за миг.
— Вечерях в Моите Карло, в „Кафе дьо Пари“. След това отидох в „Спортинг“, където спечелих няколко хиляди франка. — Той вдигна рамене. — Прибрах се вкъщи към един часа.
— Прощавайте, господине, но как се прибрахте у дома си?