Карибски романс
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кънчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Карибски романс». Краткое содержание книги:
Тя не знаеше, че тези очи са очите на човек, който ще преобърне света й. Ще я накара отново да се замисли за нещата, от които се е отказала, за нещата, от които се крие, за хората, които искат да я наранят и ще я накара да се почуства отново жива и обичана — този път истински.
— Вярно, бях забравила — сълзите също заплашваха да рукнат, макар и да съумя да се справи с тях на първо време. — Харесва й, нали?
— Ходи с голямо удоволствие. Трябва да я чуеш как свири. Помниш ли твоите уроци?
— Бях вързана в ръцете — успя да се усмихне. — Искам да ти благодаря за снимките. Толкова пораснала изглежда! Мамо, тя… Чака ли с нетърпение да си дойде?
Майка й чу копнежа, усети болката. Прииска й се не за първи път дъщеря й да се намираше достатъчно близо, та да можеше да я прегърне.
— Отбелязва всеки ден в календара. Купила ти е подарък.
Лиз преглътна.
— Така ли?
— Трябваше да е изненада, затова не ме издавай, че съм ти казала.
— Няма.
Изтри потеклите сълзи, благодарна, че поне успяваше гласът й да звучи нормално. Разстрои се, че не можа да завари Фейт, ала все пак беше утеха да поговори с някой, който разбираше дъщеря й така добре, както и тя самата.
— Мъчно ми е за нея. Последните няколко седмици изглеждат най-тежки.
Гласът й не бе тъй твърд, както си мислеше, а и майките чуват това, което другите не могат.
— Лиз, защо не си дойдеш у дома? Прекарай остатъка от месеца тук, докато тя свърши училище.
— Не, не мога. Как е татко?
Роуз я подразни смяната на темата, но премълча. Не познаваше по-голям инат от дъщеря си. Освен може би внучката.
— Добре е. Едва чака да тръгнем, за да се гмуркал до насита.
— Ще вземем една от лодките, само за нас четиримата. Кажи на Фейт, че аз… Кажи й, че съм се обаждала — довърши глупаво.
— Естествено, че ще й кажа. А защо да не ти позвъни, щом се върне? Автобусът я оставя в пет.
— Не, недей. Не съм вкъщи. В момента съм в Акапулко, по работа — Лиз си пое дълбоко дъх. — Само й предай, че много ми липсва и че ще я чакам на летището. Знаеш колко съм ти признателна за всичко, което правиш. Аз просто…
— Лиз — прекъсна я нежно майка й. — Ние обичаме Фейт. Теб също те обичаме.
— Зная — тя притисна с пръсти клепачите си. Наистина знаеше, ала така и не бе съвсем сигурна какво произтичаше оттук. — И аз ви обичам. Просто нещата понякога се объркват.
— Ти добре ли си?
Лиз отпусна ръка. Очите й отново бяха сухи.
— Ще бъда, когато ви видя при мен. Кажи на Фейт, че аз също зачерквам в календара дните до пристигането й.
— Непременно.
— Довиждане, мамо.
Тя затвори и стоя така, докато кухото усещане за пустота не премина. Ако имаше по-голяма увереност в подкрепата на родителите си, ако повече вярваше в обичта им, щеше ли да напусне Щатите и да започне нов, самостоятелен живот? Прокара ръка през косата си. Не знаеше, а и какъв бе смисълът да разсъждава върху това? Беше изгорила мостовете зад себе си. Единственото важно нещо, което имаше значение, беше Фейт и нейното щастие.
Час по-късно Джоунъс я откри в басейна. Плуваше с дълги, плавни загребвания, тялото й беше гъвкаво и подвижно. Изглеждаше неуморима и изцяло отдадена на заниманието. Банският й беше яркочервен, но с толкова опростена кройка, че явно се разчиташе на изящните форми, които щеше да покрива. Джоунъс изпита усещането, че този заобикалящ я лукс някак странно й подхождаше.
Изброи двадесет дължини, преди Лиз най-после да спре да плува, и се запита колко ли още бе направила преди идването му. Остана с впечатлението, че тя сякаш искаше да свали, да отмие от себе си някакво напрежение или угнетеност, нещо, което я измъчваше. Всяка измината дължина като че я приближаваше към успеха. Гледаше я как потапя глава назад и косата й се разстила във водата. Синините по шията бяха започнали да избледняват. Изправи се с блестяща от капчици кожа.
— Никога не съм те виждал тъй спокойно отпусната — обади се той.
Още докато правеше забележката, видя как Лиз трепна и отново цялата се напрегна. Тя откъсна очи от залеза над планината, който съзерцаваше в захлас, и се обърна.
Лиз на свой ред забеляза, че видът му бе уморен. Имаше сенки под очите, които тази сутрин не бяха там. Не се беше преоблякъл. Стоеше, пъхнал ръце в джобовете на светло бежовите панталони. Усъмни се дали изобщо бе влизал в апартамента.
— Не си носех бански — опря тя ръце в края на басейна и се измъкна горе. Водата се стичаше по тялото й. — Купих този и го писах в сметката на стаята.
Джоунъс се улови, че я зяпа. Краката й започваха едва ли не от кръста. Мина му мисълта какви ли бяха на допир.
— Хубав е.
Лиз взе хавлията си.
— Скъп е.
Той само повдигна вежда.
— Мога да си го приспадна от наема.
Устните й лекичко се извиха.
— Не можеш — каза и започна да трие косата си. — Ала след като си адвокат, мисля, че ще намериш начин да го приспаднеш от нещо друго. Запазила съм касовата бележката.