Вратата на друидите
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евстатиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вратата на друидите». Краткое содержание книги:
Зарутер продължаваше да го гледа. Не казваше нищо, но погледът му беше… да, режещ. На Варщайн вече не му бе само неприятно да усеща този поглед. Чувстваше почти физически как прониква и в най-потайните кътчета на душата му и отгатва и най-тайните му мисли и научава за него неща, които и той самият не знаеше за себе си и които биха го ужасили, ако ги знаеше.
Надяваше се, че Зарутер ще започне сам разговора, но той явно не искаше да му направи тази услуга. Варщайн се чувстваше безпомощен. Бе намислил сто въпроса, а сега главата му бе абсолютно празна. Накрая успя да посочи с ръка към дъното на стаята:
— Това е… фантастично. Вие ли го направихте?
Зарутер не го попита какво има предвид — рисунката или двата метра, издълбани от скалата. Каза само „да“.
Варщайн напразно зачака разговорът да продължи. Когато стана ясно, че това няма да стане, се отдели от мястото си до прозореца и мина покрай Зарутер. Не би се обзаложил на всичко, но когато включи фенерчето и освети стената, бе почти сигурен, че картината вече не бе същата, както преди.
— Същата като… като в тунела — каза той със заекване. Беше му трудно да произнася думите.
— Подобна е, — поправи го Зарутер, — не е същата.
Когато Варщайн се обърна към него, трябваше да се овладее, за да не насочи лъча на фенерчето към лицето му. Но този път нямаше причина за нервността му. Странната фигура от другата страна на грубата маса не бе призрак от измеренията отвъд времето. Срещу него седеше просто един старец.
— Рисунките там също ли са ваши?
Зарутер се изсмя. Смехът му бе добродушен и сърдечен, но сякаш носеше нещо от твърдостта на планината, където мъжът живееше от раждането си досега.
— Как бих могъл да ги нарисувам? Не съм вълшебник. Вашата машина може да дълбае гранита, аз — не. — Той обърна двете си длани към Варщайн. — Не само силата на тези две ръце, но и цял един живот ще са нужни да го направя. А на твоята машина колко време ще и трябва?
Варщайн изведнъж изпита абсурдното чувство, че трябва да се защитава.
— Машината не е моя. Зарутер не реагира на отговора му и той се обърна, измери стената с поглед и каза: — Няколко часа. Може би по-малко от половин ден.
— Половин ден — повтори тъжно Зарутер. В гласа му се долавяше и някакво отчаяние. — Половин ден, за да свърши работа на цял един живот…
— Това ли ви ядосва?
— Не, натъжава ме. Такова пилеене е — толкова много енергия и време, дадено за живот само за да станат улиците и пътищата ви още по-бързи и още-къси.
— Няма да водя подобен разговор. Отдавна престанах да отговарям на такива въпроси. Това е губене на… енергия и време.
— Защо тогава дойде?
— А вие защо дойдохте? — Варщайн постепенно си възвърна част от обичайното самочувствие, макар че далеч не можеше да излезе срещу Зарутер с характерната си самоувереност. Но поне нямаше чувството, че е застанал върху парче лед сред бушуващ океан.
— Аз ли?
— На строежа — отвърна Варщайн, макар че Зарутер много добре знаеше за какво го питат. — Много пъти съм ви виждал, а и мъжете са ми разказвали, че почти всяка вечер сте там.
— Имаше такъв период.
— Изминавали сте този дълъг път до долу и обратно всеки ден? Варщайн нямаше причина да се съмнява в думите му, но все пак му се струваше невероятно. — Защо?
— Не знаеш ли?
— Искам да го чуя от вас — опита се да се измъкне Варщайн. Истината беше, че не знаеше. Мислеше, че знае, но вече не бе толкова сигурен. — Мъжете казват, че никога не казвате нищо. Имам предвид, че не носите някакви плакати или… или не крещите лозунги и не се опитвате да им говорите…
— Искаш да кажеш, че не прерязвам кабелите ви, не развивам болтовете и не се връзвам за релсите?
Варщайн се усмихна:
— Горе-долу така е.
— И какво щеше да промени това?
— Нищо. Но как така нищо не казвате? Каква полза, ако искате нещо да не казвате никому за това?
— Но защо? Какво променя това?
— Нищо. — Гласът на Варщайн бе станал тих и колеблив. Зарутер бе прав — не само нямаше нищо да промени, но може би щеше да направи нещата още по-лоши. Старецът не пречеше никому и докато просто си стоеше и нищо не казваше, никой не го закачаше. Ако бе направил това, което Варщайн спомена, щяха да го изгонят на втория ден. — Освен това постигнах това, което исках.
— И… какво е то?
Зарутер стана.
— Ела с мен. Искам да ти покажа нещо.
Излязоха навън. Мъжът застана до вратата и за първи път Варщайн видя лицето му отблизо на дневна светлина. Не изглеждаше чак толкова старо, колкото обрулено от вятъра и студа — изсечена от суровия гранит скулптура. Бе по-широкоплещест и доста по-висок от Варщайн и имаше учудващо гъста, бяла коса, която се спускаше до раменете му. Лицето му бе без брада. Зарутер се остави гостът му да го огледа добре, обърна се и посочи с ръка на север.