Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
— Бог да бди над теб, най-прекрасна и най-любима моя! — рече графът, едва откъснал се от прегръдките й, за да я притисне отново и отново в своите, и отново да се сбогува с нея, и отново да се върне да я целуне, и още веднъж да й каже сбогом. — Слънцето вече се вдигна на синия хоризонт и аз не смея да се бавя повече. Преди изгрева му трябва да бъда на десет мили оттук.
С тия думи той най-сетне направи усилие да прекъсна прощалната им среща.
— Значи, ти няма да изпълниш молбата ми? — попита графинята. — Ах, недостойни рицарю! Нима е възможно боса дама да отправя молба към един доблестен рицар и той да й отвърне с отказ?
— Готов съм да изпълня всичко, всичко, което ти би поискала, Еми — отговори графът, — с изключение на това, което ще погуби и двама ни.
— Добре тогава — каза графинята, — няма повече да настоявам да ми се признае ролята, която би накарала цяла Англия да ми завижда — ролята на съпруга на моя доблестен и благороден лорд, най-изтъкнатия от английските придворни. Разреши ми обаче да споделя тайната с моя скъп баща. Разреши ми да прекратя мъките, които му причиних с моето недостойно поведение. Казват, Че бил болен, горкият, стар, мил човечец!
— Казват ли? — припряно попита графът. — Кой казва това? Нима Варни не е съобщил на сър Хю всичко, което смеем да му разкрием засега за твоето щастие и благополучие? И не ти ли е разказал той, че добрият стар рицар се радва на добро здраве и настроение и продължава да се увлича от обичайното си любимо занимание? Кой ся е позволил да ти втълпява други мисли?
— Никой, милорд, никой! — отвърна графинята, малко обезпокоена от тона, с който беше зададен въпросът. — И въпреки това, милорд, бих искала да се уверя със собствените си очи, че баща ми е здрав.
— Бъди благоразумна. Еми! Засега все още не бива да влизаш във връзка с баща си или с който и да било от неговия дом. Освен че поначало е неблагоразумие да се поверява тайната на повече хора, отколкото е наложително, достатъчен, повод за бдителност представлява и онзи корнуолец — онзи Тревейниан или Тресилиан, не помня точно името му, — който често обикаля дома на стария джентълмен и неизбежно ще научи всичко, което се знае там.
— Аз не мисля така, милорд — възрази графинята. — Баща ми открай време е известен като достоен и почтен човек. Колкото до Тресилиан, ако ние можем да си простим злото, което му сторихме, за него съм готова да се обзаложа срещу графската корона, която един ден ще споделя с теб, че гой не е способен да отвърне на обидата с обида.
— И въпреки това, Еми, нямам доверие в него — каза графът. — Кълна се в честта си — нямам му доверие. По-скоро съм съгласен дяволът да си навре носа в нашата тайна, отколкото този Тресилиан.
— А защо, милорд? — попита графинята, като потрепера леко от решителния и остър тон на графа. — Искам да знам, защо така строго съдиш Тресилиан?
— Моята воля би трябвало да бъде достатъчна причина — отвърна графът, — но щом това не те задоволява, помисли сама как и с кого се е съюзил този Тресилиан. Той се радва на благоразположението и на Ратклиф, и на Съсекс, в борбата си с които аз едва задържам позициите си пред нашата мнителна владетелка. Ако той спечели такова предимство пред мен, Еми, като научи за нашия брак, преди Елизабет да бъде подготвена за него както трябва, аз ще изгубя завинаги нейната милост. Не е изключено да загубя наведнъж и благосклонност, и богатство — защото тя има в себе си нещо от характера на баща си Хенри — и да стана жертва, може би дори кървава жертва, на оскърбеното й честолюбие и ревност.
— Но защо, господарю мой — продължаваше да упорства графинята, — даваш такава оскърбителна преценка за човек, когото тъй малко познаваш? Всичко, което знаеш за Тресилиан, го знаеш от мен, а тъкмо аз те уверявам, че той никога няма да разкрие твоята тайна. Аз му сторих зло заради теб, затова сега толкова по-силно желая да бъдеш справедлив към него. Ти се разгневи само поради това, че заговорих за него. А какво ли би казал, ако научиш, че действително съм го видяла?
— Ако си го видяла — отвърна графът, — би било добре да запазиш тази среща в такава тайна, в каквато се пази казаното на изповед. Нямам желание да погубвам никого, но оня, който си позволи да въвре нос в моите лични работи, най-добре да не ми се появява насреща. Мечката28 няма да позволи на когото и да било да спре страшния й устрем!
28
В герба на Лестър е била включена и старинната емблема, възприета от баща му, граф Уорик — мечка и чепата тояга (б.а.).