Кристалният отломък

Тук имаше само една дървена ракла, обкована с желязо и заключена с огромен катинар. Паяжини покриваха всяка частица от сандъка, а върху капака имаше дебел слой прах. Още един добър знак, отбеляза Бруенор. После отново надникна в коридора и безшумно затвори дървената врата.

Джуджето коленичи пред сандъка и постави фенера на земята до себе си. Пламъчето близна няколко паяжини, те избухнаха в оранжеви искри и се стопиха. Бруенор извади парче дърво от кожената торбичка, която висеше на кръста му и свали сребърния ключ, който висеше на врата му. Вдигна парчето дърво пред себе си и, държейки пръстите на другата си ръка под катинара, внимателно пъхна ключа в ключалката.

Сега идваше трудната част. Джуджето бавно завъртя ключа и се заслуша. Когато чу езичето да щраква, той бързо отдръпна ръката си от ключалката, оставяйки катинарът да падне на земята и да освободи лоста, който бе закрепен между него и капака с помощта на пружина. Малката стреличка се заби право в парчето дърво и Бруенор въздъхна с облекчение. Макар че бе заложил капана преди почти един век, знаеше, че змийската отрова все още бе смъртоносна.

Тържеството на момента отстъпи място на силна възбуда, Бруенор захвърли веригите, които опасваха сандъка, настрани и издуха праха от него. После сграбчи капака и се накани да го отвори, ала внезапно си припомни колко важно бе всяко негово действие и отново си възвърна тържественото спокойствие.

Ако някой успееше да се добере до сандъка и да го отвори въпреки смъртоносната клопка, нямаше да остане разочарован от съкровищата, които се криеха в него. Сред многобройните вещи, които не биха привлекли интереса на никой крадец (нащърбен шлем, чифт стари ботуши и много други предмети без особена стойност, освен спомените, които собственикът им свързваше с тях), имаше и сребърен бокал, кесия пълна със злато и една кама, инкрустирана със скъпоценни камъни, макар и да не струваше като оръжие.

Но тези предмети служеха само за маскировка. Бруенор извади всичко от сандъка и го захвърли на прашния под.

Дъното на тежката ракла лежеше на пода и с нищо не подсказваше, че в него бе скрито още нещо. Ала Бруенор бе достатъчно хитър, за да издълбае пода и така умело бе наместил раклата, че и най-изпеченият крадец не би заподозрял нищо. Джуджето побутна малкия чеп, който стърчеше от дъното на сандъка и вкара пръст във внезапно появилата се цепнатина. Също като вратата и дървото се бе изкорубило от годините и Бруенор трябваше да дърпа с всичка сила, докато успее да го освободи. Най-сетне то изскочи навън със силен пукот и запрати джуджето на земята. Само след миг Бруенор отново бе на крака и предпазливо надзърна през ръба на сандъка, където лежаха най-големите му съкровища.