Тъмна любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Христовска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тъмна любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Рот е водачът на Братството. Той е последният чистокръвен вампир, в чиито вени не тече нито капка човешка кръв. Малко преди да бъде убит от лесърите, Дариъс, един от най-добрите бойци на Братството, се обръща към Рот с молба да се погрижи за дъщеря му Бет. Тя се е родила от връзката му с човешка жена и не подозира за вампирските си гени. Рот трябва да въведе красивото момиче в света на вампирите…
Бет Рандъл води съвсем обикновен, дори леко скучен живот — рядко излиза с приятели, а работата й като репортер в местния вестник е безперспективна и не особено вълнуваща. Отраснала в сиропиталища и приемни семейства, тя не знае нищо за произхода си. Докато един ден Рот не се появява на прага й…
— Не — каза господин Х., — Били ще седне зад теб.
Победеният се облегна на седалката и прехапа устни. Когато разбра, че няма да се вози отпред, Били рязко отвори задната врата и се пъхна в колата. Срещна погледа на господин Х. в огледалото и враждебността му се смени с уважение.
— Сенсей.
— Били, как си тази вечер?
— Добре.
— Чудесно. Направи ми услуга и вдигни панталоните си нагоре.
Били придърпа панталоните си и отмести поглед към тила на победения. Впи очи така, сякаш искаше да пробие там дупка, и ако се съди по потръпващите пръсти на победения, той го знаеше.
Господин Х. се усмихна.
Химията между двама души е най-важното нещо, каза си той.
12
Бет се облегна на стола и изпъна ръцете си нагоре. Екранът на компютъра й светеше. Интернет беше голяма работа.
Според резултата, който получи след търсенето в мрежата, собственик на имота на „Уолъс Авеню“ № 816 беше някакъв мъж на име Фриц Пърлматър. Купил го беше през 1978 г. за малко повече от 200 000 долара. Потърси в Гутъл името Пърлматър и откри доста хора, чието име започва с „Ф“, но нито един от тях не живееше в Колдуел. Провери в някои от правителствените бази данни, но не откри нищо и помоли Тони да използва хакерските си способности.
Оказа се, че Фриц е честен, зачитащ закона човек. Кредитното му досие беше безупречно. Никога не бе имал проблеми с данъчните или полицията. Никога не е бил женен. И беше привилегирован клиент на местната банка, което означаваше, че има много пари. Но това беше всичко, което Тони успя да намери.
Тя пресметна наум и реши, че честният и почтен господин Пърлматър трябва да е към седемдесетгодишен.
Какво общо, по дяволите, можеше да има между човек като него и нейния среднощен мародер? Може би адресът беше фалшив.
Е, голяма сензация, няма що. Мъж, облечен в черна кожа и въоръжен до зъби, дава фалшива информация. Кой би допуснал. И все пак адресът „Уолъс Авеню“ № 816 и името Фриц Пърлматър беше всичко, с което разполагаше.
Прегледа архивите на „Колдуел Куриър Джърнъл“ и намери няколко материала за къщата. Беше включена в Националния регистър на историческите паметници като превъзходен пример за федералния стил в архитектурата. Имаше статии и редакционни бележки за строително-ремонтните работи по нея, извършени веднага след като неин собственик става Фриц Пърлматър. Очевидно местното историческо общество от години си умираше да влезе в къщата, за да види направените промени, но господин Пърлматър беше отказал на всички молби. В писмата до редакцията нарастващото разочарование на любителите на историята беше примесено с одобрение, макар и неохотно, за акуратната реставрация на сградата отвън.
Докато четеше редакционните бележки, Бет изпи едно хапче. Пак имаше киселини в стомаха. И беше гладна. Страхотна комбинация. Може би причината беше разочарованието й. Всъщност не научи нищо повече от това, до което се добра в началото. Ами номерът на мобилния телефон, който мъжът й беше дал? Проследяването му се оказа невъзможно. Информационният вакуум още повече затвърди решимостта й да стои далеч от „Уолъс Авеню“. Почувства и нужда да отиде да се изповяда.
Погледна часовника. Беше почти седем.
Беше гладна и реши да отиде да хапне нещо. По-добре да пропусне „Аве Мария“ и да приеме физическа, вместо духовна храна. Наведе се настрани и погледна зад стената на своята кабинка. Тони си беше тръгнал. Не й се оставаше сама. Подчинявайки се на някакъв безумен импулс, взе телефона и набра номера на участъка.
— Рики? Обажда се Бет. Там ли е детектив О’Нийл? Да, добре, благодаря. Не, няма да оставя съобщение. Не, аз… Не му пращай нищо по пейджъра. Не е нещо важно.
По-добре, че не го намери. Всъщност Железния не беше точно компанията, която й трябваше.
Погледна часовника си и се втренчи в секундарника, който пълзеше по циферблата. Часовете на вечерта бяха като писта с препятствия, които й предстоеше да преодолее.
Надяваше се това да стане бързо. Дали да не хапне нещо и после да отиде на кино? Да направи каквото и да е, само да не се връща у дома. Като си помисли човек, може би не е зле да преспи в някой мотел. В случай че мъжът пак я потърси.
Тъкмо изключи компютъра си, когато телефонът иззвъня. Вдигна го при второто позвъняване.
— Чух, че си ме търсила.
Дрезгавият глас на Бъч О’Нийл сега й се стори приятен.
— Ммм, да — тя отметна косата си назад. — Още ли си свободен за вечеря?