Дан за ангели
- Автор: Юденич Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дан за ангели». Краткое содержание книги:
Веднъж ми бе предоставен толкова недвусмислен повод да изпробвам нещо ново, че ако се откажех, това щеше да е признак на страхливост. Явна и очевидна.
И аз не се отказах.
Това се случи в Сент Мориц.
Беше януари — разгарът на сезона. Увита с топло одеяло, аз се печах на слънце в уютния шезлонг и с удоволствие отпивах от леденото „Veuve Clicquot“.
Покрай мен в също такива шезлонги се бяха отпуснали с поднесени към мекото зимно слънце лица около тридесетина жени от различни краища на планетата. Загърнати еднакво лениво в екзотични кожи. Върху поддържаните им ръце еднакво проблясваха прекрасни камъни. Най-прекрасните на света.
Те, както и аз, не караха ски и идваха в Алпите, съпровождайки мъжете си, любовниците си или децата си, които бяха пристрастени към това занимание.
Или пристигаха сами заради ненадминатия алпийски тен, заради кристалния въздух по тези места, заради покоя и умиротворението, които най-силно изпълват душата край морските брегове, под омайното шумолене на вълните и край планинските върхове в абсолютната, тържествена тишина на безоблачното лазурно небе, докоснало ослепителните снежни върхове.
А освен това и заради приключенията, които бяха почти неизбежни във всеки курорт.
Мадлен беше гъркиня по майчина линия и французойка по бащина. Беше истинска парижанка — грозна, слаба, жилеста, с дълъг гърбав нос и големи очи, обрамчени с гъсти черни мигли. Преливаше от класическа френска грация и дискретен чар, покрит с воала на хубав парфюм, лек тютюн и порок.
Озовахме се в съседни шезлонги, веднага се запознахме и се разприказвахме за най-различни неща, каквито обсъждат случайно събрали се хора — за времето, за модата, за непознатите съседки на терасата, които се надявах да не ни чуват, защото Мадлен беше безкомпромисна и язвителна в оценките си.
Това беше едно обичайно и необвързващо с нищо бъбрене.
И така, както си разсъждавахме безгрижно на безобидни теми, тя изведнъж ме хвана за ръката. Тънките й хладни пръсти започнаха уж случайно и бавничко да мачкат моите.
Първото ми желание беше да отдръпна ръката си.
Но аз се удържах, мака че не се почувствах добре. Усещах тялото си като чуждо и вдървено. Напрегнато като в момента, когато се качвах на гинекологическия стол.
Но любопитството ми се оказа по-силно и аз търпях.
В това време тя с нежна небрежност и отново уж случайно обърна ръката ми с дланта нагоре и лекичко прокара върха на острия си нокът по кожата ми, като едва я докосваше.
Драс. И още веднъж — драс.
В този момент дълбоките й тъмни очи под сянката на гъстите мигли ме погледнаха открито с въпроса дали съм разбрала условния жест.
Естествено, че го бях разбрала. Знаех го още от училищната скамейка. Когато нашите момчета хванеха ръката на някое момиче под чина и започнеха да прокарват пръст по дланта му, това означаваше: искам те.
Аз не отговарях, но не отдръпвах ръката си и това се оказа достатъчно.
Мадлен пусна дланта ми.
— Знаеш ли — каза тя с леко променен фалшив глас, — скоро носът ми ще се избели. Хайде да се махаме от тук.
— Хайде — повторих аз и се чух отстрани. Моят глас също беше фалшив, а освен това много доловимо потреперваше.
— Ще пийнем ли нещо?
— Ще пийнем — съгласих се.
И притеснено си помислих: не можем да идем в моята стая.
Антон можеше да се върне всеки момент.
Ситуацията беше идиотска, защото бе класическа. Когато в диалога задължително участваше мъж, формулата „В твоята стая ли ще идем? Или в моята?“ се натрапваше от само себе си.
Но Мадлен заобиколи с лекота този риф — щяхме да идем в нейната стая, защото тя беше сама.
Не казахме нищо такова, но всичко беше абсолютно ясно от дежурните любезни фрази — тя ми предложи да се отбием в бара на нейния хотел.
Наистина се отбихме там и аз моментално си поръчах двоен коняк, а после още един и още един. Докато горещата опияняваща топлина не се разля по тялото ми, а мислите в главата ми не станаха авантюристични и лекомислени.
За това, че морето е до колене.
Тя бавно пиеше червено вино и вдигаше близо до лицето си голямата чаша на тънко столче. Рубинената течност се плискаше лекичко до очите й и острият й поглед сякаш се разтваряше в нея, хвърляйки рубинени искри от дълбоката си безкрайна тъма.
Тя изпи виното си.