Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
— Ще върша каквото ми наредите — промълвих.
Правете с мен каквото искате. Не заслужавам нищо повече от това, което ми е отредено.
Шира приближи с кошница от красиво преплетени палмови листа. Очите й бяха дълбоки и огромни, очертани с кол, праха за почерняне на клепачите. Носеше златни гривни на ръцете, а на шията й беше завързан на червен конец амулет с две златни висулки, които проблясваха на бледата светлина. Дъщерите й се приближиха и обвиха ръце около тънката талия на майка си. Любовта им бе толкова явна, че им завидях. Исках да знам какво е да имаш майка, някой, който щеше да остане до теб, независимо от всичко.
Птиците гукаха. Почувствах как сърцето ми забива учестено, спомних си как дебнех плячката си в пустошта, как идваха при мен и как ги убивах. Шира ми подаде кошницата. Зачудих се дали палмовите листа са от Ейн Геди, дали някоя тамошна жена бе седнала на земята и я бе изплела сутринта в деня на своята смърт.
— Дори една лъвица трябва да работи — каза ми Шира.
Веднага се заехме със задълженията си. Всички бяхме облечени в бяло, защото се смяташе, че ярките цветове дразнят гълъбите и им пречи да мътят. Може би не бе случайност, че жената от есеите, Тамар, ми бе дала именно такава туника, сякаш някак е знаела, че ще бъда избрана да работя в гълъбарника. Може би не бях толкова невидима, колкото си мислех.
Нямах време да се съмнявам в себе си или да се оплаквам. Азиза бързо ми показа как да храня питомците ни с просо, зърно и фий и как да изпъждам двойките от нишите им, когато трябваше да събираме яйцата им или да почистваме изпражненията им. Ако оставехме яйцата в гнездата, те скоро щяха да се излюпят и родителите щяха да се грижат заедно за тях. Азиза беше нетърпелива да ме научи на всичко, свързано с гълъбарника. Тя приличаше на кошута — с тънки крака и ръце, с дебела плитка като тази на майка си, лъскава, черна като нощта. Но докато очите на Шира бяха като въглени, очите на Азиза бяха необикновени — светлосиви, като речна вода, сияещи от светлина. Под едното й око имаше почти незабележим белег, приличащ на сълза.
Нахара дойде да поклюкарства със сестра си за мен. Очите и на двете момичета искряха. Радваха се, че има нов човек, с когото да се шегуват и закачат, възможност да нарушат монотонността на работното си всекидневие.
— Тя не ми каза как се казва — съобщи Нахара на сестра си.
И двете бяха поставили ръце на хълбоците си и ме оглеждаха, сякаш се чудеха какво да правят с мен. Притесних се, че някой ме смята за толкова интересен обект за наблюдение.
— Трябва да те наричаме някак — настоя Азиза, явно желаеща да се сприятелим.
Момичетата бяха толкова близки, че когато говореха, се допълваха — думите им се нанизваха една след друга като мъниста от златна огърлица. Може би, ако им кажех името си, щях да се отърва от тях. Щяхме да работим заедно и наистина трябваше да ме наричат някак.
— Йаел — отроних тихо аз, защото тази дума оставяше горчив вкус в устата ми. Винаги ми звучеше като проклятие, така беше и този път.
Сестрите изглеждаха доволни от отговора ми и ме увериха, че името ми е хубаво.
— Сама ли си тук? — поискаха да разберат още нещо за мен, за да станем приятелки.
Свих рамене. Лъв, призрак, коза, която е ангел, стотици птици със счупени вратове.
— Брат ми ме доведе тук. Амрам, син на Йосиф бар Елханан.
За моя изненада любопитството им внезапно изчезна и думите ми увиснаха като камък във въздуха. Чувах ехото от името на брат си. Възцарилото се мълчание ми бе познато, то бе част от царството на тайните, които е най-добре да останат неразгадани.
Нахара бе извикана от майка си. Тя изглеждаше доволна, че има повод да изтича до най-малкия от гълъбарниците, въпреки че пазителките на гълъбите и гълъбиците не обичаха да работят там, защото помещението бе тъй малко, че вътре се побираше само един човек. Азиза бързо се върна към работата си, пъдеше птиците и събираше яйцата им. Но аз виждах през огледалото на нейните прозрачни, сиви очи. Не беше необходимо да казва нищо повече, за да разбера как я бе поразило името на брат ми. След като го произнесох, то беше останало там и не желаеше да си тръгне.
17
В последвалите дни вършех всяка работа в гълъбарника, която ми възложеха. Държах се вежливо и мило, но говорех само когато ме питаха. Бях слугиня и нищо повече. Не бях една от тях и не се преструвах, че съм. Някога имах приятелка и я предадох. Не се нуждаех от друга.