Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Сред всички мерзости, които римляните бяха извършили, може би най-скверното бе, че бяха използвали синагогата за конюшня. Хората разказваха, че са били нужни седмици, за да се почистят конските фъшкии. Дори и сега при всеки дъжд все още се усещаше мирис на коне, затова сутрин палеха благоуханния. Но никакви аромати не можеха да заличат острия, влажен мирис на курешките на гълъбите, който направо ме зашемети, щом Нахара ме въведе в каменния кръгъл гълъбарник. Той бе най-големият от трите, пълен със смрадта на птиците. Но шумът бе дори още по-ужасен. Когато влязохме в сумрака през тежките дървени врати, звуците бяха оглушителни, защото събрани заедно, гълъбите имаха един общ глас. Застинах на място, зашеметена от пърхането на криле, копнеейки още по-силно в този миг за тишината на пустинята.
Когато забеляза реакцията ми, Нахара се усмихна.
— Те не хапят — успокои ме тя. — Ще свикнеш с тях.
Вдигна птица, която пърхаше на пода, и я задържа внимателно в ръце.
— Трябва да се грижим за тях, да ги храним и да обираме яйцата им — обясни ми младото момиче. — И най-важното, да събираме изпражненията им, с които се тори почвата.
Това бе причината по тези чукари и канари да растат толкова красиви градини и във въздуха да ухае на бадеми, въпреки че почвата е по-скоро варовик, покрит с тънък слой пръст. Изпражненията на гълъбите превръщаха тази бедна пръст в плодородна земя; техните фекалии бяха тайната за появата на чудните градини сред пустошта.
В гълъбарника имаше още три жени, които работеха, когато се появихме, но те не се обърнаха към нас. Човек би си помислил, че никой не би искал да се занимава с тази неприятна работа, но жените изглеждаха горди от това, което вършеха.
Една от тях, по-възрастна жена на име Ревка, най-накрая се обърна и ме изгледа неодобрително, сякаш бях нахлула непоканена в нейното царство и вече ме бе преценила като негодна. Останалите бяха по-голямата сестра на Нахара и майка й, една от друга по-красиви. Азиза бе на шестнайсет с тъмна, матова маслинена кожа. Докато стоеше до майка си, ми беше трудно да различа коя е по-старата. Но Шира, тяхната майка, бе тази, която ме бе избрала.
Нахара ми прошепна да пристъпя напред и ми припомни за вярата на майка й в моите способности. Запитах се дали тя бе направила избора си, след като бе видяла как гълъбът бе дошъл при мен, без да го викам.
В това шумно място Шира бе тиха жена, обгърната от мрачно спокойствие. Направих крачка напред, после спрях. Погледите ни се срещнаха и почувствах нещо неочаквано помежду ни, като надигнала се гореща вълна. Сякаш бях прозрачна за нея и тя можеше да проникне до дъното на душата ми.
— Чудно ми е как една лъвица ще се справи в гълъбарник. Ще можеш ли да прибереш ноктите и зъбите си?
Другите жени се бяха скупчили около нас и се разсмяха при коментара на Шира. Почувствах се уязвима и безпомощна, оголена пред техните очи, въпреки че в помещението бе почти тъмно и само тънки лъчи светлина проникваха през покрива и процепите на капаците на прозорците.
Шира имаше дълга черна плитка, спускаща се по гърба й. Беше невероятно красива с високи скули и тъмни, почти смолисточерни очи. Другите жени помислиха, че тя е усетила недоволството ми от шумните и миризливи птици и ме подиграва заради това. Не разбраха какво има предвид. Но аз разбрах. Тя знаеше какво се крие вътре в мен.
— Не съм лъвица — оправдах се аз. — Просто една клета скитница.
— А не сме ли всички такива? — сопна ми се по-възрастната жена, Ревка. — Да не смяташ, че си различна от нас? Да не би да си прекалено добра, за да риеш лайната на гълъбите с лопата? Ако е така, можеш да си тръгнеш веднага.
Жената се взираше в червената ми коса. Както Нахара бе казала, всички първо нея забелязваха. Може би смятаха, че Шира ме бе нарекла „лъвица“ заради нейния оранжевикав цвят. Те нямаха представа коя съм аз и какво съм направила. Птиците летяха свободно край нас, привлечени от мен. Сведох очите си, когато проговорих отново. Исках само да ме оставят на мира.