Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
На пода видях стотици кости, останали тук от времето на римляните; имаше и хиляди чирепчета от глинени съдове. Нямах представа какво означават. Но малките остри костици ме поразиха, вятърът свиреше странна песен в техните кухини. Внезапно почувствах, че съм наблюдавана. Вдигнах поглед и забелязах, че на стената е кацнал гълъб. Останах неподвижна и след миг протегнах ръцете си напред. След всичко, което бях направила, след всички мои грехове, той долетя при мен, без да се бои.
16
На сутринта някакво момиче дойде да ме потърси, може би една от онези девойки, които ме подминаваха по пътя си за баните, прекалено млада и невинна, за да знае за тайните между мъжете и жените, която мислеше, че това, което се вижда денем, е целият свят и нощта няма на какво да я научи. Беше мила и красива, не повече от тринайсетгодишна, с малки обици от халцедон и злато на ушите си. Каза, че името й е Нахара, което, както свенливо отбеляза тя, означавало светлина. Донесе ми чифт сандали. Разсмя се, щом забеляза колебанието ми да приема дар от непознат.
— Ще ти трябват там, където отиваш — обясни ми Нахара.
Моите сандали отдавна се бяха съсипали от дългото пътуване, кожата им се бе разпаднала на парчета. Обух новите и открих, че ми пасват идеално. Тръгнахме и Нахара ми обясни, че ще ме придружи до мястото, където старейшините са определили, че ще работя. Попита ме за името ми, дума, която не бях изговаряла на глас толкова отдавна, че бях забравила как звучи.
— Името ми е грозно — казах й аз. — За разлика от твоето.
Минахме през Западния площад, който бе павиран с големи камъни, донесени през морето от Гърция. Нахара крачеше уверено и бързо до мен.
— Трябва да ти обясня нещо — настоя тя. Беше сериозно, тихо момиче, но упорито; средно дете между по-голяма сестра и по-малък брат, свикнало само да си извоюва това, което желае.
Има хора, които вярват, че ако знаеш името на нещо, можеш да стигнеш до неговата същност. Повечето родители не разкриват името на мъжкото си дете след раждането му, не и докато не мине осмият ден, за да успее то да събере сили и да устои на демоните, които могат да се опитат да го призоват. Когато й казах, че всяко име носи в себе си тайна, известна само на Адонай, Нахара сви рамене. Настоя, че името ми сигурно е красиво, защото съм имала най-красивата коса, която някога била виждала. Всички жени в града говорели само за това, обясни ми тя. Казвали, че съм била обгорена от огън и затова имам тези петънца по кожата си и такава пламенночервена коса.
— Трябва да бъдат внимателни, за да не издишам огън срещу тях — предупредих я аз. — Може да съм дракон. Мога да ги зария с искри.
Нахара се разсмя, после ми довери, че майка й ме била забелязала в аугураториума и смятала, че притежавам особена дарба.
— Затова ще работиш с нас в гълъбарниците. Избрала те е, понеже те видяла в кулата.
Сърцето ми спря. Имаше толкова други места, на които бих предпочела да ме пратят, почти навсякъде, където се нуждаеха от работна ръка: маслиновите горички, пекарните, дори в оборите при козите. В крепостта имаше три колумбария, римски гълъбарници, в които щях да работя. Два бяха построени като продълговати помещения, а третият бе кръгла кула с платформа на най-горния етаж, използвана за наблюдателница. Всички прозорци бяха закрити с капаци, за да не могат ястребите да влизат вътре. И трите постройки бяха от камък и измазани с бял хоросан, повдигнати над земята, за да не се вмъкват змии и да не крадат птичите яйца. Вътре имаше хиляди птици и всяка от издълбаните в белите стени ниша бе дом на двойка гълъби, които бяха моногамни и верни партньори до края на живота си.
По времето на окупацията на Масада от римските войски нишите били използвани като погребални камери, в които съхранявали урните с пепелта на мъртъвците, но сега тук отново гнездяха гълъби. Каквото римляните бяха съсипали при престоя си след падането на цар Ирод, бунтовниците бяха възстановили наново. Римляните бяха вкарали тук смъртта, зилотите бяха преобразили мястото и върнали в него живота с туптящите сърца на гълъбите. Ние не приемахме кремацията като начин на погребение, а почитахме костите на нашите предци и ги връщахме в земята, от която бяхме дошли в дните на Сътворението. Мястото, което някога бе приютявало мъртвите, отново бе изпълнено с песни, с гукащите трели, които се бях научила да наподобявам в пустошта, за да примамвам гълъбите при себе си.