Да изкушиш звяра

— Ние щяхме да чуем.

— Нищо, ако се движехте пеша, както Меринъс — отвърна Калън яростно.

Гневът, вибриращ в тялото му бе опасен и неконтролируем. Проклета да е, беше избягала от него. Беше взела пари, ключовете от автомобила си и бе избягала, въпреки нуждата, която бушуваше в тялото й. А нея я имаше. Той знаеше, защото горещото пулсиране на желанието го подлудяваше.

— Сгрешили сме — призна Тайбър.

— Прецакали сте се, има разлика — обвини го Калън. — Тя е тръгнала към лагера — той прокара пръсти през косата си и се опита да мисли. — Ще й трябва автомобилът, за да може да избяга. Да тръгваме.

Той се завъртя на пети, нямаше желание да чака повече.

— Шера, ти и Танер тръгвате към града, уверете се, че не е там. Останалите се отправяме към лагера. С моя проклет късмет, ще се е обадила на пехотинците, докато стигнем до там.

Пехотинците или проклетите й братя, с които продължаваше да го заплашва. Тази жена мислеше, че братята й могат да променят света, ако пожелаят. Той изруга отвратено, докато скачаше в мустанга и завърташе ключа. Тайбър и Дейън го последваха бързо и се настаниха на седалката, докато завиваше по алеята пред къщата.

— Тя се превръща в пречка, Калън — каза предизвикателно Дейън няколко минути по-късно, докато увеличаваха скоростта по главния път. — Опасност за нас.

— Млъкни, Дейън — Калън стрелна другия мъж с поглед в огледалото за обратно виждане.

Той видя как по лицето на Дейън премина гняв, а кафявите му очи се присвиха от оскърбление. Калън въобще не се развълнува. Уважението си имаше цена. Той и Тайбър бяха прецакали нещата и проклет да бъдеше, ако поемеше отговорността за това сам. Всеки от тях имаше задължения, които трябваше да изпълнява и Калън бе изпълнил своята част. Другите мъже се бяха провалили и цената за това можеше да бъде живота им, ако не успееха да открият Меринъс.

— Тя не би трябвало да има голяма преднина — изрече Калън. — Не повече от час и много от това време е преминало в тичане към главния път.

— Може да е и по-малко, ако се е качила на автостоп — предположи Тайбър.

Калън го стрелна със саркастичен поглед. Никой от околността нямаше да остави човек да върви пеша.

— Ако се е обадила на семейството си, ще трябва да я пуснеш, Калън — каза Дейън. — Всички ще се покрием отново. Нямаме друг избор.

Калън отказа да отговори. Направи остър завой към друг покрит с чакъл път, който бе по-пряк и щеше да го отведе до мястото, където Меринъс бе оставила джипа си, много по-бързо. Времето, което щеше да му отнеме, бе само няколко минути, в сравнение с половината час, ако заобиколеше. Молеше се да открие Меринъс, преди да е стигнала до проклетия джип. Ако тя успееше да се измъкне от района, преди да я хване, тогава и двамата щяха да си навлекат повече неприятности, отколкото той смееше да си представи.