Корабът с булките

Ейвис преглътна забележката си, че е трябвало да помисли за това по-рано. Беше заета да маже нощен крем върху лицето си пред малкото си пътно огледало. Казваха че морският въздух влияе ужасно зле на кожата, а тя за нищо на света не искаше да се покаже пред Иън като опърлена бомбайска патица.

Вратата се отвори.

- Супер - каза Маргарет, когато Джийн влезе ухилени и затвори след себе си. - Беше невероятна, Джийн.

Момичето се изкикоти.

- Е, момичета, или го можеш, или... Тя спря. Божичко, Ейвис, приличаш на херинга с тази уста.

Ейвис я затвори.

- Много съм ти благодарна, Джийн - увери я Маргарет. - Не вярвах, че изобщо ще помръдне. Искам да кажа, онази история, че не можеш да четеш, беше гениално хрумване.

- Какво?

- Никога нямаше да го измисля сама. Явно си много съобразителна.

Джийн я изгледа странно.

- Нямаше какво да му мисля. - Следващите й думи бяха изречени с наведена глава. - Не мога да прочета и думичка. Освен името си. Никога не съм могла.

Последва неловко мълчание. Ейвис се опитваше да прецени дали не е поредната шегичка на Джийн, но тя не се усмихна.

Джийн заговори първа:

- Какво, по дяволите, е това? - Тя стана и размаха ръце.

Само след секунда се разнесе противна миризма, която обясни изблика й.

Маргарет трепна.

- Съжалявам, дами. Казах ви, че е чистичка. Не съм казвала, че няма газове.

Джийн избухна в смях и дори Франсис се усмихна вяло.

Ейвис вдигна очи към тавана и се замисли за „Куин Мери“, като се опитваше да потисне горчивината в сърцето си.

На втората нощ я връхлетя носталгията. Маргарет лежеше в тъмната каюта, чуваше някое и друго проскърцване и шумолене, когато останалите се наместваха на матраците си, а изтощението й парадоксално се изпари, щом вече имаше възможност да заспи. Беше си въобразявала, че е добре: непознатата обстановка и вълнението от потеглянето от пристанището се бяха натрупали набързо едно след друго и не й бе останало време да мисли за новото си положение. Сега, представяйки си кораба посред океана, порещ тъмните води в мрака, тя бе обзета от необясним страх, детинско желание да се обърне и да хукне обратно към познатата и сигурна стряха на единствената къща, в която някога бе спала. Братята й вече щяха да си лягат: представяше си ги край кухненската маса много рядко използваха трапезарията, откакто майка й я нямаше, - протегнали дългите си крака, докато слушат радио, играят карти или, в случая с Даниъл, зачетен в комикс, вероятно с Кълм, надничащ през рамото му. Татко й щеше да е в креслото си, скръстил ръце зад главата, с изтъркани ръкави на лактите, затворил очи, готов да заспи, кимащ от време на време. Лети сигурно шиеше нещо или лъскаше нещо, а може би седеше в стола, който някога бе на майка й.

Лети, към която се отнесе толкова лошо.

Връхлетя я страх, че никога повече няма да види никого от тях, и захапа пръсти с надеждата, че физическата болка може да прогони това видение.

Пое си дълбоко дъх, пресегна се и усети телцето на Мод Гон под одеялото, сгушена в свивката между бедрото и корема й. Не биваше да взема малкото кученце: беше егоистична постъпка. Не беше се замисляла колко нещастна ще е Мод, затворена в тази шумна, задушна каюта по двайсет и четири часа на ден. Дори за Маргарет бе тежко а тя можеше свободно да се разходи до някоя от другите палуби. „Съжалявам“, мислено се извини тя на кучето. „Обещавам да ти се реванширам, когато стигнем в Англия. Една сълза се търкулна по бузата й.