Северно сияние

— Някой ден това момче ще си навлече много ядове на главата — отбеляза господин Пулинг. — Сега наред ли е всичко?

— Разбира се — отговори Ройъл, а когато господин Пулинг си тръгна, се обърна към мен. — Искаш ли да те закарам до вкъщи, Мат?

— Благодаря, Ройъл, но по-добре да видя как е Уийвър.

Той вдигна рамене.

Аз изтичах до каруцата на семейство Смит. Майката на Уийвър го беше дръпнала настрана и му четеше конското на века. Беше побесняла донемайкъде. Очите й хвърляха мълнии. Размахваше показалец към него и притискаше длан към гърдите си. Не успявах да чуя всичко, но долових думите „проклетите глупци, които се озовават в затвора, не стигат до колеж“. Уийвър беше приковал поглед в земята, а главата му беше наведена. Вдигна я за няколко секунди, колкото да й отвърне нещо, а после само за миг целият гняв на майка му се изпари, тя се отпусна като спукана гума и заплака. Уийвър я прегърна.

Не ми се струваше редно да се натрапвам, така че пуснах парите от господин Майърс в кутията с монети, взех си учебниците от каруцата и се втурнах да настигна Ройъл. Той тъкмо пресичаше релсите в своята каруца. Джим и Уил бяха отзад и седяха върху гюмовете с мляко. Реших, че ще съм в безопасност. Ройъл не би се опитал да ме целуне или да ме докосва където не бива в присъствието на тях двамата. Почувствах облекчение. И разочарование.

— Важи ли още предложението да ме возиш? — извиках към него.

— Разбира се.

— Нали няма да караш прекалено бързо?

— Качвай се, Мат. Влакът се кани да потегли, аз съм на пътя му.

Изтичах от другата страна на каруцата и се покатерих. Радвах се да се настаня до него. Радвах се, че ще се наслаждавам на компанията му на път за вкъщи. Чувствах се разстроена от случилото се и имах нужда да го обсъдя с някого.

— Благодаря ти, Ройъл — казах.

— За какво? И бездруго ми е на път.

— Задето отърва Уийвър от неприятности.

— Струва ми се, че все още никак не са му малко — отбеляза и хвърли поглед към Уийвър и майка му.

— Мисля, че майка му е разстроена заради случилото се с баща му — обясних. Ройъл знаеше какво беше станало. Всички знаеха.

— Възможно е да е така — отговори Ройъл и подкара конете.

— Може би всичко е започнало по същия начин като с този куфар — предположих аз, все още разтърсвана от емоции.

— Може би.

— Само с няколко думи. И после още няколко. А после думите са прераснали в обиди и закани и дори по-лошо, а накрая един човек се е оказал мъртъв. Само заради някакви думи.

Ройъл мълчеше и аз си представих как обмисля казаното от мен.

— Знам, че според теб думите са просто думи, Ройъл, но думите могат да бъдат нещо наистина могъщо…