Звярът
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черният кинджал #14
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-220-5
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Звярът». Краткое содержание книги:
„Красотата на тази история направо ме зашемети… „Звярът“ ме накара да се почувствам сякаш съм се прибрала у дома. Всичко е както трябва да бъде и още по-хубаво, отколкото си го спомням. Притежава всичко, което искам от един любовен роман — душа и възпламеняваща страст. Книгата е великолепна и е една от най-затрогващите истории, които съм чела от дълго време насам. Наистина добре свършена работа.“ Гилти Плежърс Бук Ривюс
— Как така се оказах обвързана с теб? — прошепна тя. — Ударих джакпота.
Хелренът й посегна към нея и я притегли към себе си, намествайки я под брадичката си.
— О, не, Мери. Обратното е. Вярвай ми.
Докато милваше гърба на своята шелан, описвайки бавни кръгове, и усещаше как напрежението се отцежда от тялото й… Рейдж почувства, че му се повдига.
И то не заради посещението на звяра.
— Знам, че все още остават дванайсет часа до залез-слънце — каза тя, — но ми се иска да отида на работа. Само за мъничко и само ако ти…
— О, господи, да. Бити се нуждае от теб. — Чудя се дали е останала още алка зелцер? — Аз съм добре.
— Сигурен ли си?
Не. Ни най-малко.
— Абсолютно. Досега колко пъти съм се възстановявал? Ще си остана тук и ще се наспя. — Защото ако не беше в съзнание, нямаше да се чувства по този начин, нали така? — И всъщност, като се замисля, не е нужно да казвам каквото и да било на Бити. Ти се справяш с думите още по-добре.
— Някога наистина го вярвах.
— Не. — Той погледна надолу, откъдето идваше гласът й, и улови настойчиво едната й ръка. — Мери, не бива да се съмняваш в себе си. Слушай, ти воюваш по свой собствен начин, а най-лошото, което един войник би могъл да стори, е да изгуби увереността си преди да излезе на бойното поле. Не всички битки завършват с победа, ала всеки път трябва да започваш, уверен, че подготовката и инстинктите ти са правилни. Никъде не си сгрешила. Не си наранила Бити нарочно. Определено не си виновна, че нейната мамен е избрала именно онзи момент, за да премине в Небитието… И всъщност има немалко доказателства, че тя си е тръгнала, защото е почувствала, че детето й е в добри ръце. Трябва да вярваш, че е така. В противен случай ще забуксуваш на едно място, което няма да помогне на никого.
— Господи, винаги си толкова прав.
Хм. Ни най-малко. Не че щеше да вземе да изброява всичките си грешки сега, когато тя си имаше истински проблеми с онова момиченце. Той може и да беше себично копеле, но не беше чак такъв задник.
По дяволите, не можеше да повярва, че беше причинил всичко това на своята шелан… не би могъл да живее със себе си, знаейки, че на практика я беше принудил да го гледа как умира… и то без никаква основателна причина.
Само защото беше отказал да чуе Вишъс.
Не, помисли си, беше дори по-лошо. Всъщност, беше чул абсолютно всяка дума, която братът му беше казал и въпреки това бе отишъл да се бие, давайки си прекрасно сметка какво го очаква на бойното поле, ако Ви е прав.
На това му се казваше да си просиш смъртта.
Което означаваше, че бе…
О, майната му.
Докато в главата на Рейдж изригваше една действителност, която той едва сега започваше да осъзнава, Мери продължаваше да говори, бавно и овладяно, за това какво ще направи за момиченцето, от какви консултации щеше да се нуждае, а после спомена нещо за някакъв чичо някъде… и Рейдж я остави да води разговора сама.
В действителност, беше безкрайно благодарен, че тя се чувстваше по-добре и по-свързана с него. Това беше важно. За съжаление, самият той отново се чувстваше откъснат от нея, вътрешната му част се отдалечаваше все повече, въпреки че тялото му си оставаше на мястото.
Какво, по дяволите, не беше наред с него? Имаше всичко, което искаше в живота — тя бе в прегръдките му и в този миг. Беше стигнал на ръба на смъртта и бе оцелял. Имаше толкова много, за което да живее, да се бори, да обича.
Защо тогава би направил нещо такова? Защо на практика би се хвърлил в ковчега? И защо отново чувстваше, че нещо го разделя от нея?
Е, имаше едно обяснение. Обяснение, което завързваше всичко с голяма, психарска панделка.
Неведнъж се беше питал дали е луд. Ама наистина луд.
Емоциите му открай време бяха толкова крайни, скачайки от мания до гняв, че понякога се притесняваше дали един ден махалото на настроенията му няма да го отведе толкова надалеч, че никога да не се завърне в царството на здравия разум. Може би това най-сетне се беше случило. И ако действително беше така, последното, от което Мери се нуждаеше след нощ като тази, бе да научи, че той е клинично луд.
Защото, по дяволите, каква друга причина имаше да се чувства толкова странно в собствената си кожа?
Беше като да спечели от лотарията, само за да открие, че е алергичен към пари или нещо такова.
— Рейдж?
Той се отърси.
— Извинявай, какво?
— Искаш ли да ти донеса нещо за ядене?
— Не. Все още съм претъпкан. — Той отново я притисна до себе си. — Обаче не бих отказал огромна порция от това.