Звярът

— Казах…

— Да, да. — Мъжът отново заби иглата в кожата му и я издърпа, докато черната нишка се опъна. — Беше достатъчно ясен. Единственото, което ще ти кажа, е, че метицилин-резистентният стафилокок не го е грижа дали си вампир, или човек, а да оставиш петнайсетсантиметрова рана отворена, е върхът на глупостта.

— Раните ми зарастват страшно бързо.

— Не достатъчно бързо, приятелче. И ще престанеш ли да мърдаш? Все едно шия златна рибка във вода.

Всъщност, не можеше да престане. Крайниците му очевидно си имаха собствено мнение в момента и докато поглеждаше към часовника на стената и пресмяташе колко малко остава до зазоряване, треперенето стана още по-силно…

Вратата се отвори и братовчедите му влязоха в помещението.

— Мислех, че не искате да гледате — измърмори Асейл.

И наистина, Ерик, онзи отляво, упорито избягваше да поглежда към кърпежа.

Колкото и опитен убиец да беше, от медицинските процедури стомахът му се свиваше, противоречие, което можеше да бъде забавно… ала в случая не беше.

Всъщност, Асейл не беше в настроение за каквото и да било лекомислие. Не се беше съгласил да го доведат в имението на Братството за лечение. Искал бе да се върне в къщата си на река Хъдсън и да си начеше крастата, която много скоро щеше да стане непоносима.

— Кога ще си готов? — попита.

— След това ще ти направя снимка на рамото.

— Не е нужно.

— От кой университет е медицинската ти диплома?

Асейл изруга и се отпусна върху носилката. Медицинската лампа над него, с ярката си светлина и подвижен микроскоп, бяха като извадени от някой научнофантастичен филм. И докато затваряше очи, нямаше как да не си спомни как идва тук със своята Марисол, след като я беше освободил от Бенлоис… как минават през сложната охранителна система от порти, как слизат под земята, как прекрачват в това безупречно болнично заведение.

Опита се обаче да не допусне мислите му да поемат натам. Тази посока беше прекалено мъчителна.

— Ще трябва да си тръгна преди зазоряване — избъбри. — И искам оръжията, телефоните и останалите ни лични вещи да ни бъдат върнати своевременно.

Лекарят не отговори, докато не довърши и последния шев и направи малък възел в основата на глезена му.

— Имаш ли нещо против да помолиш момчетата си да излязат навън за минутка?

— Защо?

— Зейдист иска да стоим тук — обади се Ерик. — А нямам особено желание да споря с него, тъй като съм невъоръжен и ми се ще да запазя притока на кръв към главата си.

Лекарят се облегна назад върху въртящото се столче и за първи път Асейл успя да прочете какво беше избродирано върху бялата му престилка: ДОКТОР МАНУЕЛ МАНЕЛО, ГЛАВЕН ХИРУРГ. Под черните букви бе изписано името на болница.

— Братята са те довели от света на човеците само за тази нощ ли? — попита Асейл. — Как е възможно?

Доктор Манело сведе очи към името си.